Пир по време на чума?

В български вариант едноактната пиеса на Пушкин би била със заглавие „Разправия по време на чума”. И това е.

Каквото и да се случва, ние се разправяме. Ако ще да сме запратени към Геената огнена, да сме попаднали в ада на земята, ние няма да търсим път навън. НЕ! Ние ще спорим КОЙ е подпалил Геената, КОЙ е отговорник по въпросите на Ада, за да го обвиним за лошите адови условия.

И с тази ни чутовна неспособност да сме конструктивни, да се справим с кризата някак леко и организирано, се обяснява почти цялата ни социална, българска нищета.

Искам някой да ми даде един пример за световен политик, чийто народ се дави, а той се разправя с останалите политици – кой какво не е свършил...

Кмет на голям град, премиер на държава, вътрешен министър... да си разменят обвиненийца и да се държат като продавачи на буркани в махалата, докато държавата им потъва – буквално, е най-малкото жалко.

То е грозно, вбесяващо и те води до безсилната мисъл, че никога няма да излезеш от капана на орисията да си роден наоколо.

Защото в плътта на тази нация явно е имплантиран чипът на себеомразата. Не виждам друга логика.

И по-лошо, в кръвта на нацията и нейните политици тече обилно дребнотемие. Усеща се онази житейска ограниченост, която не ти позволява да видиш ВАЖНОТО, не ти дава да отсееш малкото от голямото.

Казвам си – България е залята, бедстваща, хората й умират, а някакви тъй наречени политици се разправят. Разбирате ли, те се разправят!!! Губят ценни минути време за адекватна реакция, за спасяване и за поправяне на положението.

И тогава разбирам, че народът и най-вече политиците му, си личат по време на криза. Всичко лъсва, когато дойдат трудни времена.

И смелостта, и всеотдайността на „обикновените” хора, които се вдигат от топлите си домове, за да помагат на опороената Варна. И неадекватността на тези, които са в позицията да ръководят.

Само че вече всичко е ясно – не може да се разчита на онези, които и в трагедията не се смиряват, не се обединяват, не търсят упование в обща кауза.

Затова ни е такъв и политическият живот – нароен от партийки, воюващи не дори за кокала, а за малко хрущялче.

Няма мащаб в политиците ни. Те не могат да надмогнат разправията като присъща им природа.Затова винаги ще приличат на смешни герои от български разказ – седят в кръчмата и се карат. Докато навън става революция. Докато други държави завоюват нови светове. Докато настъпват промени.

Наш’те политици, те ще чакат бурята да отмине. И после ще се поразправят малко кои са виновниците за тази буря.

И дори няма да им хрумне, че, докато бурята си отива, и нашият български живот отминава. Безследно.