Тяхната борба

Много рядко, да не кажа никога, ми става неудобно от себе си. Или пък тъжно. Тия дни ми стана. И двете. Видях ги за втори път. Рехава група от много възрастни хора. Казаха ми, че минават от там всеки ден. Не били спирали, вече над една година, всяка вечер да вървят по този маршрут. Останките от протестите... Шепа старци, ходещи бавно заради възрастта си, все още отстояват някакви граждански позиции. Все още не са загубили вярата, че могат да преборят системата. Водят своята борба. Не са се отказали. Именно те, старите, за които изглежда всичко вече е свършило. Те не са загубили надеждата, не са загубили хъса, не са загубили желанието да променят нещата към по-добро. Вероятно за нас, не за себе си, за тях вече няма закога (грозно звучи, но е факт - фактите обикновено са грозни). Ако спечелят - печели цял народ, нали така. Ако загубят - губим ние, младите, правите. Тъпо и упорито всеки ден бавно кретайки по жълтите павета, те носят своя транспарант, няколко хартиени, български знаменца и немощно свирят със свирка искайки оставка.

Докато всички ние здрави, прави, млади забравихме, че искаме оставка. Искахме оставка. Някога, едно време. Омръзна ни да я искаме тая оставка, уморихме се и ни досади. Или пък свикнахме и вече не я искаме. Или когато искаме нещо, то то е сега и веднага и ако не стане, се отказваме. Май така стана. Колко е лесно да ни отпъдиш. Просто чакаш да ни омръзне, а на нас ни омръзва бързо и после ни газиш по главите с пълна сила. Правиш каквото искаш с нас, защото вече сме победени. Вече сме роби, покорени. Ние сме се предали, оттеглили сме се от полесражението безславно, развяли сме белия флаг със самия факт на своето отсъствие от площада, с тръгването си оттам... Загубихме, защото не бяхме упорити, не бяхме настойчиви, непреклонни, несломими... Сломи ни мързелът. Или желанието за бързи резултати. И се примирихме. Или си внушихме, че не сме чак пък толкова зле, така де - не сме толкова зле, колкото тая шепа пенсионери, те 100% са по-зле от нас, нали така? Ние сме млади, здрави, прави и сме част от системата - тя ни влачи или ние влачим нея. А не, че нещата са се подобрили - изобщо и за нас самите. Камо ли в резултат на наши лични действия, не дай си боже, борбени действия.

Даже май се влошиха нещата. Ние сме все така бедни, все така безработни, все така не харесваме управлението, нито неговата опозиция. Все така не виждаме алтернатива и все така сме бели роби на системата, която пие кръвта ни, дои ни като крави или изстисква като лимони. Все тая - накрая оставаме изпразнени от съдържание. Дотам, че нямаме срам да оставим шепа немощни старци да отстояват позицията на цял един недоволен народ. Оставихме майките и бащите ни, глупости - бабите и дядовците ни оставихме, да се борят за нашето бъдеще. Да ни спасяват, да водят нашата борба, борбата на нашето поколение. На нас силните, активните, от които зависи бъдещето на страната... Горката страна, горкото нейно бъдеще. Безразлично поколение излязохме, незаинтересовано. Поколение на впрегатни коне с капаци. Дърпаме здраво каруцата на нерадостното си житие-битие, а за борба сили нямаме, нерви нямаме, време нямаме, нямаме и желание... Всичко ни устройва или поне се правим, че е горе-долу така. Радваме се на малкото. Всъщност радваме се на каквото и да е. На всичко, което ни подхвърлят се радваме, привидно недоволстваме, уж смятаме, че заслужаваме повече, ама наужким смятаме така. А смелост да си го поискаме -  нямаме. Камо ли да се преборим за това, което считаме за справедливо за себе си. Абсурд!

Борбата не е формата на изява на нашето поколение. Недоволен народ, който недоволства у дома, на дивана, пред телевизора, пред компютъра, на маса, с приятели, но не и там, където ще бъде видян и чут, където ще официализира своето недоволство (ужасно банална истина). За там нямаме "топки", нямаме сили, нямаме издържливост. Ето, това е думата - издържливост. Не сме упорити и не печелим в тази игра на търпението. Не успяхме да бъдем оная капка, която с времето ще издълбае камъка и ще си проправи път през него. Ще ги погледнеш, ще ги подминеш, може би с насмешка ще кажеш - пенсионери, още ли са тук, кой ще ги чуе?! Ще продължиш към дома си, с ипотеката. Или към работата, без осигуровки. Напред към живота си на роб, роб на системата. Няма да се бориш за своята свобода. А пенсионерите се борят. За твоята свобода. Те вече са свободни, защото са избрали пътя на борбата. Воинът няма окови. Една тиха, бавна, незабележима борба. Борбата на капката, която не се уморява да дълбае камъка.

Може би тяхната борба никога няма да доведе до победата, може би няма да успеят да издълбаят камъка, може би наистина тази борба съществува само в техните животи и техните съзнания... Може би наистина са твърде незначителни за целта, която преследват. Може би наистина никой не ги забелязва, не ги зачита, не ги вижда. Вероятно те няма да видят тази оставка, за която скандират с пресипнали, старчески гласове... И все пак в тази съпротива намирам повече смисъл, повече гордост и достойнство, отколкото във факта, че вероятно всеки, божи ден хора, минувачи, такива, същите като мен устискват да направят кръгом и да се присъединят към тази мъничка, упорита, все още не-загубила вярата си съпротива. Или напротив - не им стиска. Та, нали вероятно измежду тях има такива, които, също като мен, са едни от тези - недоволните, които искат тази оставка, които виждат, че държавата върви стремглаво надолу и че това управление, както и следващото и всички, които биха могли да бъдат, или искат да бъдат управление, водят и възнамеряват и за в бъдеще да водят тази нация до пълното й унищожение.

Да, и аз съм от тези, които смятат, че трябва да се вика "Оставка" постоянно, навсякъде, пред всички институции и политически централи. Докато нещата не се наредят. Така, както трябва. По правилния начин... Обаче за втори път ги погледнах, тези протестиращи старци, натъжих се малко, малко ме хвана срам, но продължих. Имах задачи. И отговорности. Такива, които ми позволяват да бъда онази малката, най-малката пружинка на системата, която тя ще пренавива, докато има какво да вземе. А после ще изхвърли ненужна и ръждива. Самотна и непотребна. Изхабена, употребена, уморена. И тогава, когато нямам своята мухлясала коричка, моята огризка от кокала, може би (дали) ще намеря време и сили да се присъединя към борбата, към съпротивата срещу системата. Вероятно тогава ще бъда свободна от своята зависимост, от страха си или от радостта си, че системата ми подхвърля своите остатъци и някак си кретам (а без тях?).
Когато престана да се "оправям някак си" и всичко стане просто невъзможно, може би ще се надигна, ще се протегна и ще взема това, което ми се полага, в пълен размер.
Ще го взема насила и ще накажа този, който бе дръзнал толкова време да ми го отнема.
Ама, засега, съм горе-долу добре, май всички сме горе-долу добре. Или напротив - всички сме супер зле.