Актуално
Такъв е животът

Адриана Аврамова | 19/07/2014

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

‘‘Такъв е животът‘‘- това е една от онези гадни и смразяващи реплики, които изричаме, когато  не знаем какво друго да кажем. Разбрах колко нелепа и безмислена е, когато ми се наложи да я изрека и аз ...

Какво можем да кажем, на човек, който току що е загубил близък по най-абсурдния и неочакван начин? Няма правилни думи в такъв момент. Но има едно дежурно, уж успокояващо - ‘‘Такъв е животът‘‘, сякаш казваш : ‘‘Свиквай, него вече го няма, това е животът и ние скоро ще напуснем този свят.‘‘

Напоследък се улавям, че често мисля за смъртта и често пиша за нея. Може би, защото когато човек е на 20 години, не очаква, че ще му се наложи толкова рано да се сбогува с връстниците си. С онези хора, с които като деца сме играли, с които сме учили, а после за пръв път сме излизали на дискотека и сме се напивали безпаметно... С онези, с които наскоро сме се запознали и нямаме търпение да се видим отново, с бившите гаджета… със спомените от детството. Но нали ‘‘такъв е животът‘‘ – трябва да свикваме да губим хората около нас...

Знам, че е лято и ви се чете за всичко друго, не и за смъртта... само че за нея сезони няма. Няма подходящо време, в което да прибере душите ни. Видяхте ли колко катастрофи се случиха миналата седмица  по българските пътища? Обърнахте ли внимание на броя на жертвите в тях... Сигурно не - да си призная и аз понякога подминавам лошите новини. Докато една от тези катастрофи не те засегне пряко.

Видях отстрани мъката на моя приятелка, която се сбогува с неин близък - момче на 24 години. Животът беше пред това момче. Имаше толкова много приятели, толкова хора го обичаха... Не го познавах лично, но приятелката ми често говореше за него. Добро момче, което един ден щеше да създаде прекрасно семейство. Щеше... Това момче загина в една от катастрофите миналата седмица, отивайки да помогне на приятел в нужда.

Не познавах това момче, но знам едно – той караше приятелката ми да се усмихва широко, всеки път, когато получаваше съобщение от него... Дълбоко се прекленям пред всеки, който умее да носи щастие на хората. Той е бил такъв.

Сега, близо седмица след случилото се, аз продължавам да мисля за смъртта. Гледам любимите си хора в очите, те ми говорят нещо, а аз си мисля - какво би било да ги няма... да не дава Господ.  Сега, всеки път, когато някой ми каже, че ще пътува, аз се моля да стигне жив и здрав. Всеки път, когато се кача в кола, си мисля дали ще стигна до крайната точка.

Не познавах това момче, но то ме научи на нещо – да ценя хората около мен. Дори онези, с които съм се карала, дори онези, които са ме наранявали. Дори онези, за които съм казвала, че повече не искам да виждам....

Не познавах това момче, но едва сега започнах да разбирам стойността на иначе краткия живот. На малките радости и на споделените моменти. И знам едно - няма нищо по-важно от това да умееш да цениш близките си и да си обграден от тях.  Сега обичам, целувам и прегръщам по-силно любимите си хора....

Мамка му - такъв е животът.

Адът е на земята.Сигурна съм, че мъртвите души са на по-добро място. Но... ще ни липсват и животът никога няма да бъде същия без тях.

 

П.П.  Посвещавам този текст на момчето, което караше едно момиче да се усмихва...  Тя винаги ще те помни :)

 



Други статии от този автор



Коментари