Актуално
Забравата

Ева Истаткова | 06/09/2014

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.


 
Забравата. Изумителна е способността на един народ да забравя – какво му се е  случило, кой му е бил враг, кой му е помогнал и кой е дал кръв, за да живеем днес в една „европейска държава” и „демокрация”.
И, докато си пишем по фейсбук стените шегички с хаштаг отпред – КОЙ?, знаем ли КОЙ ден сме днес? Ама отвъд справката в уикипедия и припомнянето в новинарските сайтове, че „днес честваме 129 години от Съединението на България”. 
Не е въпросът в това да цитираме датите на Берлинския конгрес или на създаването на комитетите „Съединение”. Не става дума да сме енциклопедия на историческите битки. Макар че, битките трябва да се помнят. Въпросът е да усещаме кръвта на нацията. Да уважаваме генетиката си. Понеже в нея е закодирана историята, която – не ни е особено важна напоследък.
Отидете в Батак, например. Посред бял ден, ще видите, в църквата „Св. Неделя”, как няма жива душа. Има останки. Има изкопан с голи ръце кладенец – издълбан от майките, затворени заедно с хиляди батачани от турците и впоследствие заклани. Майките тръгнали да копаят земята в черквата, за да стигнат до вода за децата. Вода не намерили. Само навлажнявали устните на бебетата с олиото от кандилцата. А после....после и с кръвта на първите умрели в църквата...
Това място-гробница на човечността днес си седи ей така, съвсем самотно насред Батак. Няма тълпи от хора, преклонени пред тая смърт, избрана 2 века назад във времето.
В историческите бележки по стените на църквата е цитиран един американец – Джанюариъс Макгахан. Наричат го „американският свидетел”, защото той се появява в България, за да разкаже на заблудена Европа и света за зверствата, случили се наоколо. Понеже, дайте да не се лъжем, и тогава, както и сега – държавата ни е била просто „ресурс” за „великите сили”.
Макгахан отива да види черковния двор, където лежат 3000 души – резултатът от Баташкото клане, за което днес спорим да го има ли, да  го няма ли в учебниците по история за малки българчета...
Та журналистът описва:
„Това беше ужасяващо зрелище – зрелище, което ще ни преследва цял живот. Малки къдрави главици се показваха там, в разкапващата се маса, смазани под тежки камъни; малко краче, дълго колкото пръст, на което месото, преди да има време да се разложи, бе силно изсъхнало от ужасната горещина; малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ; бебета, които са умрели учудени от яркия блясък на сабята и червените ръце на свирепооките мъже, които са я размахвали; деца, които са умрели сред писъци от уплаха и ужас; млади момичета, погинали в плач, ридания и молби за милост; майки, умрели в услие да заслонят със слабите си тела своите малки дечица...
Всички те лежат тук заедно, разпадащи се в една ужасна маса. Сега те са замлъкнали завинаги”.
Може ли да се забрави това?
Може. И още как.
Че ние днес дори изпитваме известно неудобство от патриотизма. Да не би да  излезе, че сме леко задръстени.
Всяко говорене за великото минало и героите е или „излишна патетика”, или тъп популизъм, провеждан от псевдо-националисти, които събират гласове за изборите.
Не смеем дори да си честитим празника днес.
Един „политик” и екс-водещ тази сутрин случайно го каза правилно по телевизията – ние не празнуваме съединението, а го честваме.
От телевизора валят послания от типа – „нека дни като този не останат в календара ни само като почивни...”.
И какво от това?
Като ние не помним нищо.
Държим се като хора, които изпитват вина от преживяното робство.
Срамуваме се, че някога сме били подчинени и предпочитаме да наричаме  робството „присъствие”, за да не изглеждаме като страхливци, които 5 века не са  помръднали и на йота в името на свободата.
Пазим се да не би да изглеждаме провинциално с нашите си български празници, традиции и имена. Ще ни се да сме нещо така по европейски.
Само дето няма французин, който не смята себе си за велик наследник на човешката история.
Няма акмериканец, който да не се бие в гърдите за величието на нацията си. Без значение от късата история и спорната фактология.
Но не. Ние не сме такива...
Да се гордеем?!
В никой случай.
Нито помним ЗАЩО да го правим. Нито ни стиска да се заявим.
Останала ни е енергийка само да се подиграваме на мястото и хората, с които живеем.
Само че помислете над това – какъв ли щеше да е животът днес, ако през 1885-та, бунтовниците бяха решили да не свалят властта. А вместо това бяха разказали виц – в който едни наивници, решили да правят преврат...
Смешно, нали?!
1
 

 



Други статии от този автор



Коментари