Специален коментар
РАДО ШОУ Е НАШТО ШОУ

Мария Маркова-Марчела | 09/10/2014

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Нашите формати не приличат на нищо. Те са толкова некадърни, че са направо оригинални.

Съществува едно британско риалити, което се нарича „Пей, ако можеш“. В него шест знаменитости се разделят на два отбора. Целта на участниците е да останат, колкото се може по-дълго на сцената и да не спират да пеят, докато например им пускат ток или ги гъделичкат, докато ги замерват с домати или им бъркат в гъза, докато ги карат да правят лицеви опори, докато ходят в тунел, пълен с плъхове, докато смъртта ни раздели...

Шоуто е забавно, въпреки че критиката навремето го зарита много грубо. Правено е в Аржентина, Еквадор, Бразилия, Мексико, Полша, Португалия, Русия, Украйна, Щатите, Виетнам..., а в България се крие зад всеки формат, който се захванем да правим. „Лошите“, които „ни пречат да пеем“, докато се опитваме да спечелим парична награда, сме или самите ние, или злите условия, дадени ни от медията, която ни е взела под крилото си. Условия, на които сме се навили, защото иначе обричаме голям екип на гладна смърт. Обричаме и себе си на спокоен живот в „Люлин - 6“.

Гладът е движещата сила на нашето „телевизионно изкуство“, а нещастието е основата, върху която го градим. Всичко нужно имаме на пръв поглед, за да сме гениални, но нещо все ни куца.

Работя в телевизии от 10 години. Най-честите оправдания за провали или пошли изцепки – демек за всичко, което се излъчва в ефира, са:

  1. Нямаме достатъчно пари.
  2. Пазарът е малък.
  3. Екипът, който едвам събрахме, е тъп, толкова си може.
  4. Хората са прости – не можем да рискуваме да правим нещата с вкус, какъвто така или иначе нямаме.
  5. Трудно се прави телевизия – с колкото и ентусиазъм да стартираш, накрая се оказваш един изморен, изнервен, смачкан истерик, който се е принудил да покани гледачка, Нина Никол и фолкпевицата Петра в предаването, което бута. Поканил ги е и силно си е отдъхнал, че има кой да дойде да коментира кризата в Близкия изток по начин, който да не отегчи драгата зрителка, баба  Пена, до смърт.

Как пък не чух един път от колегите телевизионери: „Прости сме и ни мързи да мислим!“ Макар и да е вярно, че пошлостта е енергиен вампир, все си мисля, че можем да си сложим катинарче на гащите, което да ни остави живи.

Често присъствам на работни срещи, на които се решава какво да е новото „шоло“, с което да разбием пазара? Събират се едни двадесет човека в една малка стая и всеки, подготвен с чужди идеи, напъва да е най-як. Подготовката за такава среща се изчерпва с това да си изгледал осемстотин простотии, които вървят по света и да ги предложиш за адаптиране на нашия опикан пазарец. Все по-често ми се случва да се чувствам тъпа и мързелива, като се появя на такава среща, гола откъм чужди идеи. Колко пък да е трудно да се мисли, да го еба?! Рейтинга да ми ядете всички!

„Да ти падне рейтинга дано“, пък е една от клетвите, които не искате никога да ви застига – повярвайте! А да ти се вдигне шер-ът е нещо по-приятно от това да ти стане пишката, когато най ти трябва. Шерът и рейтингът са магия, която могат да я правят само четиристотинте устройства за засичане на зрителски интерес, които имаме в България. Четиристотин. Рейтингите. Алабала. БТВ няма да спре да бие Биг Брадър никога, хора. Не само, защото устройствата в цялата страна са толкова малко, но и, защото пийпълметрията ни е курва, каквато е и съдебната ни система, каквото е всичко останало.

Защо така се получава ли? Объркващо е от тежкия соц, при който да имаш дънки е било ебати гъзарията, рязко да минеш на нещо, което е още по-трудно поносимо – Демокраситу. Избор, разнообразие, цветове, пространство. Как да не затънем в лайна?!

Щастието и късметът ни живеят в хаос, който не можем да яхнем не, защото сме прости, а защото еволюцията лежи на думата „постепенно“. Пример – ако от утре, като се събудите, и са ви се отключили още десет процента от мозъка, ше изкрещите „Level up!“ около стотина пъти и след това моментално ще се побъркате.  Не можем да ги догоним американците. Особено като става дума за телевизия или кино. Защото сме бедни, гладни, тъжни, древни и бавни.

Можем само да продължим да си се развиваме без много крясъци и междувременно да се съсредоточим върху театъра, който ни се получава чудесно. Ама как да стане това като на Пешо му се правят сериали, а на Катя й е писнало да го духа в театъра? Няма невъзможни неща, приятели!

Страната на неограничените възможности е България. Свободата обаче е непоносим товар за пионерите на демокрацията. Скоростта, с която всичко ново ни залива, няма как да не ни издави, колкото и усърдно някои от нас да са се упражнявали в часовете по апнея.

Пей, ако можеш. Дишай, ако можеш. Яж, ако има какво. Дръж се здраво за кура, докато летиш надолу. Всичко, което се върти в ефира са хиляди неизмити отпечатъци от витрината на хладилник, пълен с плезири. Затова сигурно напоследък много ми се смесват Ники Кънчев и Радан Кънев. Славка Калчева и Слави Трифонов също. „Бяла роза“ и „Жива рана“ са парчетата, без които сватба, кръщене или политически преговори не минават. А Меглена Кунева и Миглена Ангелова са едно и също лице!

Кънчеви, Калчеви и Куневи са пълна лъжа. А форматите, които Слави Трифонов адаптира за българския пазар пък съвсем. Вече дори не съм сигурна дали ги адаптира или ги прави едно към едно, ползвайки предимно периферното си зрение, което не работи отдавна – всички сме чували тази история.

Ако има олимпиада някога в България, то тя ще се проведе в неговото студио. Пред бенда ше има трапец, халки, а той ще го играе чука за хвърляне.  Пак той ще седи с дълбоки сенки под очите, подпрян на безкрайното си его и онзи мрак, който излъчва. Ще гледа наведен атлетите, щото по-високо от него няма, ще се втренчва в очите им и те, притеснени от това, че са излезли на сцената без лични документи, ще продължават да пеят, защото условията на играта са такива. Каквото и да става, не трябва да спираме, защото светът се върти със скоростта на светлината на прожекторите.

Повечето риалитита в България не създават чувство за реалност, а напротив. Толкова нереално тъпи са, че не ти се вярва.

„Гласът на България“ е най-малкото, което трябва да ни доведе до извода, че на Слави не трябва да му се дава да прави формати. „Гласът“...един скопен формат. Една планета без атмосфера. Формат с отрязани крайници. Един инвалид.

В него няма енергия, няма въображение, няма живот. Всички, които са гледали това риалити – например американския или британския вариант знаят, че основният му чар е в надцакването на съдиите и в борбата за таланти, с които да запълнят екипите си. Шоуто е в характерите, които са подредени отпред. В импровизации, в истински хумор. Това поне, докато се износи основната идея и се стигне до големите битки. 

Наместо това спрелият екип на Слави, незнайно защо реши да опъва от време на време чаршаф на сцената. По него дори няма следи от изгубена девственост, които да ни умилят и да накарат продуцентите да сипят по една блага ракия. Екип, който прави „шоло“ след „шоло“ щото иначе кура му слиза надолу. „Ако не можеш да ги убедиш, объркай ги“, беше казал някога Хари Труман...

И в политиката, и в телевизията, успешните световни схеми са нашите неуспешни бременности. А ромите не спират да раждат и да гласуват за ДПС. И наглото копеленце Местан се хвали – „Всичкото роми са с нас!“. Предлагам да му пуснем ток, да му бръкнем в гъза, да го гъделичкаме, да го замерваме с каквото намерим, за да му е по-трудно да пее и така да не стои още дълго на сцената!

Някак неусетно минахме на тема „избори“ и резултатите категорично показват тенденция: шареното е новото кафяво. А, докато сме на тема кафяво  -  за „Данчето Христова по цици“, която лъсна на първа страница на говното „Уикенд“ ше кажа – да ви еба майката проста. Като пуснете Пеевски по цици ми се обадете!

 

 



Други статии от този автор



Коментари