Годината, в която...

2014.

Годината, в която разбрах, че свободата на словото е сериозно заплашена. И то, заради „фундаментализма на обидените”, както го нарече датският журналист Флеминг Росе. Това са всички онези, които принадлежат на някакъв вид малцинство – религиозно, сексуално, етническо и прочие и, които не просто претендират за равни права. Те лобират за правото да не бъдат обидени. За правото никога никой да не им казва нищо, което не им харесва. Без значение от истината. Това са хората, които забраняват художествен филм като „Интервюто”, понеже им противоречи на концепцията. Разбирайте, на идеологията.

Годината, в която разбрах какво значи буквичката „И” в съкращението ЛГБТИ – лесбийки, гейове, бисексуални, транссескуални и ИНТЕРСЕКСУАЛНИ. Последното е синоним на хора с неопределени или смесени полови белези. Тоест, белези и мъжки, и женски. Някога са използвали думата „хермафродит” за хора, родени така, днес – тя се смята за обидна. Както повечето думи всъщност. Защо има равенство между хора с такъв физиологичен проблем и тези с нестандартна сексуална ориентация – аз не мога да знам. В същата тази година, разбрах, че у нас ЛГБТИ общността си организира ОТДЕЛЕН арт фестивал, в който си има ЛГБТИ-поезия, а лесбийска артистка е представяла творбите си пред женска и „куиър” публика. Разбирайте, че обикновен хетеро мъж не може да е публика на това... Това е и годината, в която продължавам да не разбирам, защо тези общности искат да ги приемаме като другите, като „нормални”, когато те сам самички се сегрегират, отделят и афишират като не-обикновени.

Годината, в която разбрах, че в България наистина може всичко. Защото фолк певицата Мария, по-известна като Мара Отварачката, ще се жени в храм-паметника „Александър Невски”, където всякакви подобни церемонии като бракове и кръщенета са забранени с решение на Светия Синод от 1924 година. И все пак, макар че за всички други българи явно е забранено да се оженят в „Александър Невски”, за Мария и Гущеров, по някакви неведоми парични пътища явно ще е позволено. Нищо, че венчавката ще се окаже незаконна. Символиката е важна.

Годината, в която жълтата преса си стана официална. Защото на втория рожден ден на най-бутафорната агенция в държавата, която разчиства сметки и служи за политическа бухалка, бяха отишли всички – политици, общественици и дори държаха речи за благодарност и с пожелания за все такъв професионализъм…Е, да ни е честит този точно професионализъм в жълто-кафяво.

Годината, в която Бареков влезе във властта, и то в евро-властта, а партията му в нашия парламент и никой не се учуди достатъчно от това. Ясно е, че партиите и лидерите ги избират хората. Затова, не мислим ли поне малко, че е притеснително цял един народ да е ОК с факта, че Бареков мина 4-те процента. Платено или не, мина ги. И ние приехме това, тази година.

Годината, в която най-после започна по-масово да се говори за явлението „Ислямска държава”. И съвсем леко да се припомня тезата на Ориана Фалачи за континента Европа, който е на път да стане Еврабия. Заради инвазията на Исляма – и културно, и демографски. Вярно, че разказите за „Ислямска държава” все още не значат, че този процес може да бъде спрян. Или, че може да се завържат ръцете на свръх-либералната християнска Европа, която само чака да стане жертва на не-либералните други...Но все пак е нещо, че знаем какво става. Отрязани глави. Пазар на жени за сексуални роби. Обучаване на деца в работа с оръжия или иначе казано – войници на смъртта. Ей такива неща вече се говорят, от тази година, и това все пак е проява на известна доза разум.

И, разбира се, 2014-та е годината на изборите. Не спря да се говори за избори. Имаше избори. В края на годината, вече се коментират СЛЕДВАЩИТЕ.

А всички ние трябва просто да се концетрираме върху едно: общият ни живот си е изцяло НАШ избор. Изборът да приемеш тази реалност или изборът да не си съгласен с нея и да положиш усилия да я промениш.

Което си е класическа дилема – да бъда или не – това е животът!