Актуално
Кой подменя самосъзнанието на нашите деца?

Костадин Костадинов | 22/01/2015

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Преди десетина години се запознах с един стар българин, който беше един от последните оцелели до наши дни партизани. Но не от нашите, а от гръцките. И не от Втората световна война, от Гръцката гражданска война (1946 - 1949). Човекът, забравен от всички, доживяваше последните си дни в едно варненско село и не много дълго след запознанството ни почина. Може би на този завой вече съвсем обърках читателя, затова ще внеса някои пояснения.

В северната част на Гърция, в Беломорска Македания и Беломорска Тракия, живее изконно българско местно население, което в тези части на много места е дори мнозинство. След разгрома на Германия във Втората световна война и освобождението на Гърция в Атина се сформира правителство, в което силно влияние има Гръцката комунистическа партия (ГКП). Когато тя е изхвърлена насила от властта през 1946 г. започва гражданска война, продължила три години и завършила с поражение за комунистите. Междувременно обаче, за да спечели на своя страна българите в Гърция, ГКП им обещава автономия, с което предизвиква хиляди българи да се включат в редиците на партизанската армия. След загубата на войната всички те до един са принудени да бягат, за да се спасят. Парадоксално обаче много малка част от тях успяват да се доберат до България, тъй като нашата страна по това време ги третира като македонци и ги пренасочва към Югославия. Някои все пак успяват да стигнат до страната и да се заселят у нас. Един от тях е бил и моят познайник. За да не бие много на очи, той не избира някой голям град, а едно малко село в Североизточна България, и буквално се скрива там.

Така. Този човек, истински българин и истински мъж, влизал в десетки битки, беше запазил почти непокътнат напевния и архаичен говор на българите от Беломорието. На него той ми разказа много истории - за войната, за гръцкия терор, за десетките битки, в които се е сражавал, за бягството си през снежните планини на Албания след разгрома, за лагерите, за пристигането си в България и т. н. Но един разказ особено ме порази...

Когато бил на 7 години, през 1931, тръгнал на училище. Естествено училището било гръцко, с гръцки учители, и в него българският език бил строго забранен. Първите няколко седмици децата се учили на гръцки, от който не разбирали и дума. Когато минало месец време, дядото на нашия герой слязъл от планината, където пасял овце, и дошъл до селото да види родата. Когато видял дядо си, малкият се завтекъл към него и от радост решил да му покаже, че вече знае гръцки, като го поздравил с "Калимера". В отговор дядото му зашлевил такъв шамар, че детето паднало на земята. Докато дойде на себе си, старият го повлякъл със себе си към къщата, където събрал фамилията си и им спретнал такава караница, че всички мълчали и гледали в цървулите си. "Немаше ме месец, и детето веке зборва на гръчки. Шо правите мори? Гъркоман ке го сторите? Яз гъркомани в къшчата си не сакам." Викал дядото, викал, викал, и като утихнал, рекъл - "Детето утре идва со мен. В планината, при овцете." Никой и дума не казал повече. На другия ден майката на момчето му стегнала багажа, напълнили дисагите с храна и ги изпратила на двора. По пътя нагоре мълчали през цялото време. Като стигнали кошарата, дядото разтоварил торбите, вкарал малкия в колибата, накарал го да седне и му казал - "Слушай ме сега. Во животот на човекот има едно важно нещо, и това му е душата. Гърците ке ти извадат душата и ке те сторат грък." Момчето почнало да се върти - как така гърците ще му вземат душата? Но дядото не спрял - "На гръчкото училище ти нема да стъпиш друг път. Илядо пъти по-добре да умреш прост, отколко да станеш гъркоман. Роден си българин, българин ще умреш. На гърците аз нема да те дам."

И така той останал като чобанин в планината Вич, над гр. Костур (дн. Кастория), близо до гръцко-албанската граница. Научил се да чете и пише едва, когато влязъл в партизанската войска. Когато след много митарства най-накрая се добрал до България обаче, първо го записали като македонец. Когато протестирал, му се извинили. И го записали като грък. Едва след години успял да се пребори да го водят по документи като българин, а не като грък. За нашата държава по това време българи в Гърция не съществуват и затова било голям проблем. Впрочем, то и сега е същото. Разлика няма - за България българско малцинство в Гърция не съществува.

Пиша всичко това, защото днес съм изправен пред същия избор. Детето ми посещава уж българско училище, живее уж в българска държава, но в уж българските му учебници няма нищо българско. Изпълнени с блудкава каша от лъжи, полуистини и пропагандни антибългарски постулати, те не възпитават в детето ми българско самосъзнание. Всичко друго възпитават в него, само не и това. Е? Какво да сторя?

Няма как да избягам в планината, макар че под формата на емиграция в чужбина много мои приятели вече го направиха. Не искам. Там пак няма да израсне като българче.

Аз сам нищо не мога да направя. Но ние заедно можем много. Днес заявих, заедно с още много родители, че ако тези "учебници" не бъдат изхвърлени от учебната програма, ще спрем децата си от посещение на тези часове. Ако и това не подейства, ще ги спрем напълно от училище. Така и така се налага да ги дообразоваме след като се приберат, за да им обясним истинската история на нашия народ.

Така и така даваме или ще даваме пари за частни уроци. За какво да караме децата си да правят едно и също нещо два пъти? Така че - замислете се и вие. Искате ли децата ви да растат по този начин, или искате да принудите колониалната ни администрация, изпълняваща ролята на правителство, да се съобразява с нас, българите? Изборът е ваш. Аз моят вече го направих.

 



Други статии от този автор



Коментари