За приликите между терористите и правозащитниците

Каква е приликата между ислямските терористи и съвременните правозащитници?

На пръв поглед този въпрос звучи абсурдно, но само на пръв поглед.

И едните, и другите целят да предизвикат страх.

Ако някой художник нарисува карикатура на Мохамед, първите ще го заплашат със смърт и ще го нападнат, за да уплашат всички останали да не правят като него. Вторите ще подходят по друг начин. Те ще пуснат сигнал до прокуратурата, ще го съдят, ще го обругаят по медиите и ще направят всичко необходимо, за да уплашат всички останали да не правят като него. Но така или иначе крайният резултат е един и същ. Страх.

Само преди дни един български журналист, Калин Руменов, беше привикан пред Комисията за защита от дискриминация (една от най-безсмислените и гълтащи напразно държавните пари структура), за да отговаря за своя статия, в която описва циганския расизъм.

Един друг български журналист, Мартин Карбовски, вече беше осъден от същата тази комисия само, защото е използвал метафора в свой текст.

Както е ясно на всички, точно тези журналисти трудно биха били уплашени или накарани да спрат да пишат това, което виждат и мислят.

Но не те са целта, а другите. Всички останали, които мислят като тях, симпатизират им и споделят техните виждания. Те трябва да бъдат уплашени, за да спрат да ги подкрепят. Нещо повече - те трябва да бъдат уплашени, че дори и само, ако мислят като тях ще ги сполети същото. Тази скрита, но много характерна черта на съвременната демокрация, не е продукт на съвременния либерален фашизъм. Тя съществува толкова отдавна, че още през 1835 г. Алексис дьо Токвил във фундаменталния си труд "Демокрацията в Америка" успява само с няколко думи кратко, но изключително точно, да я опише. „Диктаторските режими най-тежко поразяват и убиват тялото. Оковават тялото в пранги, изтезават го, измъчват го, унищожават го по-разнообразни начини - обезглавяване, обесване, разстрел, изгаряне. Деспотизмът не обръща внимание на душата, която се издига непокътната на смазаната плът и превръща жертвата в герой. В демокрацията обаче режимът напада душата. При диктаторските режими жертвите са поставени пред избора "мисли като мен или ще умреш". Бездушните демокрации казват на жертвите си: "Изборът е твой. Свободен си да не мислиш като мен. Ако не мислиш като мен няма да те накажа с аутодафе, няма да докосна тялото ти, няма да конфискувам имуществото ти, няма да наруша политическите ти права. Няма дори да ти забраня да гласуваш. Но ти никога няма да бъдеш избран на власт. Никой няма да те уважава, няма да те следва. Защото ще използвам моите закони за свобода на словото и мисълта, за да те обява за нечист, несретник, безумец, лъжец, развратник, грешник. Ще те осъдя на гражданска смърт. Ще те обявя за престъпник и нарушител на законите, за обвиняем и хората повече няма да ти вярват. Нещо повече: тези, които мислят като теб, ще те изоставят, защото ще се страхуват да не ги сполети твоята съдба."

Ако този цитат попадне, пред който и да е модерен грантаджия, соросоид и русофоб, той неизменно ще заподозре, че авторът му е някой руснак-комунист-путинист-съветофил. Разбираемо е, че това за потомствения френски аристократ, писал тези редове далеч преди рождението на комунизма, няма как да се отнася, но пък още по-разбираемо ще очертае тесните ментални рамки, в които се развива съзнанието на модерните либерални фашисти, правозащитници, демократизатори и прочие останала паплач.

От друга страна, тази характерна черта на съвременните уж демократични общества има и своето предимство. Тя ясно показва кои са враговете на свободата и как трябва да се води борбата с тях.

Само и единствено със смелост, постоянство и личен пример ще бъде възможно сломяването на съвременните инквизитори. Защото тайната на щастието е свободата, а тайната на свободата е смелостта. Апропо, това е реплика на Перикъл, казана от него след като е осъден от атинския съд. Предложили му да се покае за извършеното от него политическо деяние, но той отказал, изричайки горенаписаното. И така влязъл в историята.

Днес всички помнят името му, а имената на неговите съдии са забравени преди хилядолетия. Така че - нищо ново под слънцето. Докато има смели и принципни хора, защитаващи своите виждания и идеи, борбата за свободата на словото, мисълта и личността ще продължава! Независимо от това дали врагът е брадясал джихадист или костюмиран активист на „Отворено общество”.