„Рахатлъкът идва в сандъка“...

„Рахатлъкът идва в сандъка“...
29-03-2015г.
26
Милена Янинска

Отчаяни. „Първо турско робство, после руско робство, после комунистическо робство, после мутренско робство... Цял живот блъскам като вол. Блъскам, за да правя други хора богаташи. Апаши-богаташи. Рахатлъкът идва в сандъка.“

Това си говореше един дядо до мен в рейса. Беше с бастун и торбичка. Старо палто и спортна тийнейджърска шапка. Кажете ми, ако се сещате за нещо по-обидно... Да си прекарал целия си живот в „блъскане“ – и накрая да носиш старата шапка на своя внук, докато мечтаеш ... всичко да свърши.

Измъчени. Това са българските пенсионери – с очилата и шапките, които техните деца и внуци вече не използват, защото не са модерни. С бастунче и торбичка – разнообразяват се с разходки в градския транспорт. И си мечтаят за... не. Не за друг живот. Едва ли вярват във втория шанс при положение, че не са получили първи. По-скоро са много изморени от този. Мечтаят за края му. За почивка.

Бедни. От стотинките, които събират, за да си купят лекарство, за да си купят салам, за да подарят шоколад на внучето или подарък за рождения ден на дъщерята. Тъжни, сбръчкани, угрижени, стари, изморени. Деца на няколко робства. Вашите баба и дядо.

Обречени. Излишно е да казвам как другите пенсионери обикалят света, а българските имат дупки на обувките. Как им обещават реформа, която не знам колко поколения вече не дочакват. Как им вдигат пенсията с десет лева, които те прибират под дюшека, защото ще им увеличат живото-спасяващото лекарство – с двайсет. Как зимата не ползват парно. Или печка. Имат вълнени чорапи, одеала и юргани, с които се завиват през глава. И кашлят. Разбирате ли – те предпочитат всичко да свърши. И тази леща, и този боб, и студът, и болестите, и Хамбургският салам, и погребенията на всичките им приятели. И мизерията. Най-вече мизерията. Която са изработили с честен труд и достоен живот.

И отношението. Контрольорът каза на една баба без билетче да се изнася и да се изпере. Старо й беше палтото. Нещастнико, контрольор, който работиш за жълти стотинки и си жалък отсега – как смееш да съществуваш изобщо. И хората мълчат... Старо й е палтото.

Прегърбени. С торбичка, бавна крачка, тъжен поглед, питат – колко струва. И отминават. А един пенсионер на щанд за преоценено месо в Халите спря пред пакетираното шкембе за 1.20. Опипа по 10 пъти всичките 10 пакетчета, докато продавачката го гледаше все едно посяга на храната на децата й и си преброи стотинките. За да си купи едно пакетче шкембе... Искаше да си избере най-хубавото.

Достойнство. Баба ми е спестила пари за рождения ден. Да си купя подарък. И всеки път, когато й ходя на гости купува сирене. Баба има малко заделени парички. Но не ги харчи. Защото не се знае какво може да стане. Баба знае 2 и 200. И няма значение колко е страшно сега. Баба знае, че може да стане още по-страшно. Затова по-добре да не купува сирене и втори чифт обувки. Може и без тях.

Може без много неща. Бабите ни и дядовците ни живеят с нищо. И се страхуват да не го загубят. А аз се страхувам да не загубим тях... прекалено скоро, прекалено бързо... 

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.