Според статистика на МВР 120 деца са изчезнали на територията на България за 2014 година. Зловеща статистика.
Голяма част от тези 120 деца са избягали от домовете си тийнейджъри: търсещи любов, повече разбиране или искащи просто да натрият носовете на родители си. От полицията ги откриват след няколко дни и ги връщат, а после те отново бягат и пак, и пак, и пак. Един порочен кръг.
Преди няколко седмици основна тема за обществото беше един подобен случай. Камелия, която е само на 15 години, избягала от дома си, за да отиде при много по-възрастен от нея мъж. Искала да се омъжи за него и да живеят заедно.
Обществото, прекалено стреснато от хилядите други случаи на отвлечени деца, беше прекалено наплашено и дълго търси избягалата Камелия. Откриха я в къщата на любимия й - готвеща се да му стане жена.
Случаят на Камелия е показателен за това - как една хорска драма може да стане причина за голям обществен дебат.
Тази история трябваше да отшуми за три дни. Детето е изчезнало, намерило се е, драмата е разрешена. Но българите не сме такива. Ние веднага мислим най-лошото, просто, защото живеем в една от най-непазените страни. Пускаш детето си на улицата и броиш минутите до неговото прибиране. Ако то не се прибере, мислиш най-лошото: че е отвлечено, убито, изчезнало…
Чудиш се към кого да се обърнеш. Медиите надушват поредната сензация и обграждат дома ти. Появяват се всякакви специалисти, които коментират ситуацията и дават обективно мнение и становища по случая.
Понякога имаш късмет, ако това се нарича късмет, и детето ти се оказва в плен на любовна история и това се превръща в поредния битовизъм. В други случай обаче, нещата не са точно такива. Например - детето ти се превръща в едно от хилядите безследно изчезнали. Едно от тези, които няма да открият.
В крайна сметка си зададох въпроса- ние ли не можем да опазим децата си, или държавата е станала прекалено опасна за всички нас?!
В случая на Камелия определено може да се говори за липса на родителско отношение. Явно нейните родители не са могли да й обяснят кое е редно и кое не. Не са могли да я изслушат- какво иска, към какво се стреми, за какво мечтае. За да избяга едно дете от своя дом, то трябва да не е намерило никаква утеха, трябва да се е почувствало задушавано от всичко, което се случва около него. Не можеш да обвиниш детето, че е постъпило по такъв начин: още от малки знаем, че когато видим опасност, трябва да бягаме. Е, момичето се е почувствало нещастно и застрашено, и е избягало...
В другия случай обаче, когато някой вземе детето ти, когато го открадне от детската площадка, или от магазина, до който сме го изпратили...
Когато не знаеш дали ще го видиш повече и се чудиш защо е станало така….тогава кого можем да обвиним?
Преди време моя позната каза нещо много мъдро: „В България всички психари са пуснати на свобода”.
И е много права. Тук можеш да видиш прецедента: убийци да се разхождат по улицата, все едно никога не са убивали. Луди да те причакват по спирките. Педофили да обикалят по училищата.
И как можеш да защитиш детето си? Как може да му помогнеш, когато е заобиколено от свят, където съществуват само лоши неща...
Можи би в България наистина трябва да придружаваш детето си навсякъде, за да не му се случи нещо. На пешеходната пътека, колкото и голямо да е то, защото не знаеш кой луд е прекалил с алкохола и е решил да се повози. До магазина, защото не се знае кой дебне зад ъгъла. На училище, защото много малко български училища имат камери и повече от един човек охрана, които да пазят.
В България трябва да следиш зорко детето си, за да не му се случи нещо. Защото ако не го направиш ти, явно няма никой, който да го защити…
© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.