Ний помним.

Краят на септември 1944 година. Моят прадядо Златин Липчев получава повиквателна за войската. Само преди две години се е родило третото му дете, моята баба Калина, и на него хич не му се е заминавало, обаче нямал избор. Баба разправя, че преди да тръгне дълго я прегръщал и целувал, като казвал „Калинче, дали ще съм жив, татьовото, да се върна и да те изгледам”.

Неговата част, 31 пехотен Варненски полк, се бие основно във втората фаза на войната, при Драва, Мур, канала Принципалис и с. Ястребци.

В края на войната, през месеците март и април 1945 г. немците започват последната си настъпателна операция в историята на Втората световна война. На нашите войски се пада да бъдат точно в центъра на немския удар. Първоначално те се огъват, но впоследствие отвръщат на удара, форсират реките и започват преследване на противника, завършило в Австрия.

При една от последните битки отделението на моя дядо е ударено от снаряд. Всички загиват, а той попада под маса от тела и пръст. Загубил съзнание престоява повече от ден в ямата. Когато на другия ден го намират, първоначално са го помислили за умрял. Когато става ясно, че е жив, го откарват в болницата, но от преживения шок той е абсолютно неконтактен. Драмата продължава и след това. Войната свършва, войниците започват да се прибират по родните си места, а моят дядо го няма. Тогава прабаба ми Станка се захваща да го търси. Никой не и казва дали е жив или мъртъв повече от месец. Когато го намира, се оказва, че е записан под друго име. Прибира се изнемощял, полужив и останал военноинвалид до края на живота си.

Но той все пак се прибира. 8 337 убити и 9 155 безследно изчезнали никога не се завръщат. Още 22 958 души са ранените във войната. От 130 000 български войници от състава на Първа българска армия 40 450 стават жертви на военните действия. Благодарение на тези жертви нашата Родина, макар и победена във войната, получава сравнително лек мирен договор, запазва Южна Добруджа и са и наложени едва 70 млн долара репарации.

70 години по-късно това вече е забравено. Прецедентът Плевнелиев каза, че България най-сетне била изоставила политиката на 16-та република. Прав е. Вече водим политика на 51-ви щат. Поради тази причина вчера българските воини, загинали за Отечеството, не бяха споменати никъде. Вместо това, навсякъде се даде поле за изява на най-нечистоплътни русофоби, превърнали точенето на грантове от американското посолство в свое основно житейско призвание.

Покрай тях телевизиите силно замирисаха на мърша, а като резултат от неистовата пропаганда срещу военния парад в Москва, българите масово превключиха на ТВ 7, за да го гледат на живо. Какво да се прави, народопсихология... Американските мекерета явно не я познават добре.

Въпреки всичко, ние българите пазим и ще пазим нашата памет. Независимо от напъните на модерните еничари да пренапишат историята и да изтрият великите моменти от нея. Никой не може да премахне спомена за разказаното от баба ми, няма как и аз да не го разкажа на децата си.

Така че, освен накрая да припомня един куплет на Вазов, не виждам какво друго да добавя. Помните ли това:

"...Тирани, всуе се морите!

Не се гаси туй, що не гасне!

Лучата, що я днес гасите,

тя на вулкан ще да порасне..."

Е, и ний помним!

(снимка: boiniznamena.com)