„Портрети на срама“ – убийството на националната ни гордост

Фотографът, който показа лицето на срама. Ивайло Петров отвори вратите на гребната база във Видин – място, от което излизат десетки български европейски и световни шампиони. Място, където към момента тренират над 150 деца. База, която е лишена, от всичко, база, скрита от очите на хората и открита само за най-упоритите и мотивирани да правят, това което обичат - без значение каква е цената. И успяват. И правят България известна. А тя заменя благодарността, с която може поне да предпази съоръженията от окончателно срутване със срама, който ръждясва в сърцата ни.

„Портрети на срама.“ - това е видял Ивайло. И това сподели с нас:

Какво ви заведе до гребната база във Видин?

Аз съм родом от Видин, макар че живея и работя в София. От време на време си ходя там и като човек, който непрекъснато гледа да прави проекти, били те и в свободното му време, реших, че ще направя нещо, заедно с един от спортистите там - Борис Недялков. Той е неколкократен републикански шампион, има участия в световни и европейски съзтезания. Срещнахме се половин година преди да реализирам „Портрети на срама.“ И така всъщност попаднах в гребната база във Видин. Направихме снимките в хангара и след това те ме разведоха. Останах потресен от всичко, което видях и още тогава знаех, че ще се върна.

Вие сте от Видин, но за първи път преди половин година сте разбрал за състоянието на гребната база?

Като всеки човек от Видин, който се разхожда наоколо - зная за това място, защото то е много близо до баба Вида. Това пък е едно от местата, където хората от Видин - висим. И отвън се вижда, че базата не е в най-добро състояние, но човек по никакъв начин не може да предположи за какво става дума вътре. И когато влязох за първи път, това, което видях ме потресе, защото не става въпрос за поредната разрушена сграда в България. Това е място, където към момента тренират, не съм сигурен за точната цифра, но около 150 деца и спортисти, които редовно носят медали от съзтезания. Именно така реших, че трябва да участвам и съдействам по някакъв начин, с каквото мога.

Как така децата използват тази база, тренират при тези условия и никой не сигнализира какво е състоянието й?

След като вече бях публикувал проекта, във Фейсбук получих коментар под един от кадрите, от момче, което тренира в същата база: „Уау! Тази баня наистина изглежда много зле. Но не съм го забелязвал. Аз просто се къпя там.“ Това е, което те са виждали. Особено на по-малките от тях не им прави впечатление. То човек като е в едно място и не познава друго, за него е нещо нормално.

А от разговорите си със спортистите разбрахте ли какво ги мотивира да продължават да тренират въпреки тежите условия?

Според мен, тези хора имат абсолютно брутална воля да правят точно това нещо, което обичат. На никой в България не му е лесно. Те просто правят тяхното нещо, което обичат и условията са малко или много второстепенни в една такава ситуация. От всичко, което съм видял у нас, разбрах, че човек трябва да бъде напълно уверен и безкомпромисен в желанието си да прави нещо, незаивисимо какво е то.

Цветелина Цветанова е брутална - четирикратна световна шампионка по самбо и два пъти Европейска. Два пъти печели бронзов медал по джудо на Европейско и Световно първенство. През 2012 г. е носител на титлата Европейски шампион за девойки до 16 г., тогава става и първа в своята категория на Балканиадата по джудо. Къдто и да отиде – взима титли.

Стефан Илиев – заслужил майстор на спорта с хиляди отличия.

 Борис Недялков - осемкратен републикански шампион на България на едноместен каяк - през 2007, 2009, 2010, 2011, 2012, 2013, 2014 и 2015 г. Eдинственият български участник на Младежките олимпийски игри в Сингапур през 2010 г. 

Богомил Петров поставя първия световен рекорд за българската тежка атлетика и първи като цяло за родния спорт след края на Втората световна война.

Ако ви попитам – чия е отговорността...?

Правени са някакви опити, доколкото знам, за реставрация и освежаване на тези условия, но те са се загубили из институциите. Работата на фотографа не е да сочи с пръст, затова се дистанцирам от обвинения към конкретна институция или политически позиции. Единственото, което направих е да отида там и да покажа какво се случва. Това е моята работа и това е, което мога да направя. Очевидно е, че има проблем.

Изненадахте ли се от интереса, който предизвика проектът Ви?

Донякъде – да. Когато отидох да снимам в базата –  чувствах този проект като нещо важно. Имах желание да случа нещо, да съдействам. Идеята беше да покажа някои кадри, които според мен, нямаше да предизвикат твърде голям интерес, защото става въпрос за нещо много конкретно, на местно ниво. Но в момента, в който ги публикувах, интересът буквално ескалира в рамките на часове. Това абсолютно ме води до заключението, че хората из страната, а и не само, се асоциират с тази ситуация и реагират към нея, защото очевидно такива действащи и ужасно порутени съоръжения има навсякъде у нас.

А получихте ли сигнали и от други места и имате ли желание да продължите този проект?

Обади ми се един полски студент, който ме покани в Полша, защото каза, че има приятели, които са шампиони в различни спортове и тренират в не по-добри условия от тези, които показахме. Явно това е голям проблем за Средна и Източна Европа. Все още нямам конкретни планове. Не е изключено да отида и на друго място. Но според мен, „Портрети на срама“ предизвика сериозна обществена полемика и ще излезе все едно целим нещо, което е направено.

Очаквате ли проектът Ви да допринесе за ремонт на гребната база?

Иска ми се да вярвам, че това ще стане. Малко съм  притеснен от политическите коментари, които чух и прехвърлянето на топката от една институция на друга. Но пък в България рядко има фотографски проект с такова влияние и подобен отзвук и ми се иска да вярвам, че в някакъв момент нещата там ще станат по-добри за хората.