Делим ли децата по раса?

Делим ли децата по раса?
15-06-2015г.
40
Костадин Костов

Тези дни прочетох новината, че поредно дете е блъснато на улицата. В Бургас.

Тъй като информацията беше много неясна реших да се разровя в Интернет. В малкото сайтове, в които материалът беше поместен, заглавието беше едно и също: „Шофьор блъсна ромче”. И тук ключовата дума е ромче.

Ако това се беше случило на някое българче, обществото за пореден път щеше да заеме своята гражданска позиция.

Щяха да се появят групи, подкрепящи семейството, протести, искания за оставка.

Какво се случва обаче, когато става дума за ромче?

Нищо…

Едно общество е достатъчно силно, когато може да защити всеки един от неговите представители.

Инцидентът е станал в Бургас, където шофьор на камион бутнал изскочилото на пътя дете. То е откарано в шокова зала и вече е контактно. Но не там е въпросът.

 

Това дете можеше да бъде вашето. На ваши приятели. Можеше да бъде детето от отсрещния вход или да се случи на вашата улица. Пак ли нямаше да направите нищо?

Пак ли обществото щеше да прочете тази новина и да си замълчи?

Отново ли медиите щяха да подчертаят многократно в своите статии, че става дума за дете с еди-каква-си етническа принадлежност?

Защото децата не се делят по раса, по това какви са родители им и какво правят. Ние трябва да защитаваме нашите деца…

Един ден това дете може да стане вашият лекар, може да е учител на вашите деца.

Един ден това дете може да ви помогне, а днес никой не искаше да го защити.

И, ако в същността си журналистиката се цели към обективност, то в същността си животът се цели към човечност. А българите явно са имунизирани срещу тази дума.

Пияни се качват и убиват децата си, хора без книжка карат и никой с години не може да ги спре. А ние продължаваме да търпим това.

България е една от страните в Европа с най-висока детска смъртност.

Един голям дял от нея е зает с инциденти на пътя. Деца, които можеха да бъдат живи. Да продължат живота си, да растат, да играят и да се смеят.

Детето от Бургас е било късметлия и е живо. Но ние не трябва да игнорираме нито един от тези случаи, защото рано или късно те ще се повторят. С фатален край.

А ние винаги ще знаем, че не сме направили нищо. Не сме се борили да променим поне нещо в тази държава. Поне да имаме свободата да се разхождаме свободно. Да пресичаме спокойно. Да живеем нормално.

А не да бъдем помитани и изтласкани на пътя.

А не да се молим просто да пресечем улицата, до другия тротоар.

А не да се страхуваме да пуснем детето си до магазина.

И да се молим, то да се върне!

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.