Държавата на помераните

По стара българска традиция - ние сме си нация на комплексите.

Затова в България е нормално да видите паркирани луксозни, скъпи коли на инвалидни места.

Също и небрежно метнатите ключове от БМВ-то с номер 0000 (например) на масата в кафенето.

Да не пропусна, разбира се, и последния модел на Айфон, който българинът не пуска от ръцете си, да не би някой да не забележи, че е отделил близо два бона за телефон.

От известно време наблюдавам и една нова тенденция - кучето като аксесоар , символизиращ доброто финансово състояние.

Сигурна съм, че разхождайки се, в който и да е град в България, неминуемо сте се натъквали на хора с кучета от порадата померан. Може би не се изразих правилно - МНОГО такива кучета.

За тези от вас, които не се сещат - помераните са едни малки, сладки пухкави топчета, често носени от стопаните си в рецете или в ... чантите.

Е, тези кучета няма да ги видите в някоя кучешка градинка, тъй като повечето им стопани предпочитат да ги разхождат например по Витошка или да им отделят стол в кафенето, където са седнали.

Разбира се, някое „випаджийско” заведение. Направете си експеримент при следващата ви разходка из вашия град да преброите помераните, които ще видите и ще разберете за какво говоря.

А ето и защо така наблягам на тази порода:

Цената на едно такова куче варира между 800лв. (ако е купено от България, не от развъдник  и е със съмнителен произход и родословие) до 1600-1700 евро, ако е взето от развъдник в чужбина.

Минималната работна заплата в България е 360 лева. Според данни от различни проучвания, по-голямата част от българите живеят с доходи около 600 лева месечно.

Това, което не разбирам е - как заплатите ни са най-ниски, пенсиите също, безработицата е висока, а навсякъде съм заобиколена с померани за по 1000 + евро?

Нищо против кучетата - напротив. Аз самата ги обожавам. Но се опитвам да навържа нещата.

Никога не съм разбирала как все сме най-бедните, тънем в мизерия и дългове, но стандартът, който демонстрираме е ...твърде висок. Скъпи коли, скъпи телефони, дрехи и ... кучета и киснене по кафенетата по цял ден.

Тук идва и въпросът - ако един голям процент от гражданите на една страна, могат да си позволят скъпи придобивки, които гордо да демонстрират - то толкова ли сме бедни, колкото ни изкарват?

Или това е просто фасада за пред останалите - демонстрация на пари и лукс, за да стоплим бедните си иначе души и да прикрием комплексите си?

Или пък просто трябва да се примирим, че  живеем в държава на крайностите, в която едни разхождат помераните си, говорейки по айфоните си, а други  са седнали на земята на същото това място, облечени в дрипави дрехи и делят един хляб с някой '”уличен пес”?

Иначе всички сме били равни. И всички сме бедни...