Актуално
В центъра на душата се намира България...

Гост-автор | 30/06/2015

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Момченцето слизаше от големия самолет, пъхнало ръчичка в тази на майка си, отворило широко любопитни очи, за да прегърне всичкия нов свят наоколо. Някъде отдалеч се чуваше пиано, невероятно и упорито звуците му се опитваха да достигнат летището и да надвият шума на самолетите.

Когато преодоля и последното стъпало, момченцето внезапно се дръпна, рязко се откъсна от ръката на майка си и се затича към равното зелено петно, граничещо със скучното сиво на асфалта.

След него се завтекоха в паника няколко възрастни, а подплашената стюардеса затрака токчета подир тях, изпускайки притеснени викове и упреци към нехайната майка.

Момченцето обаче летеше на крилете на детството и крачетата му спряха чак в петното зелена трева. Наведе се и откъсна едно глухарче. Личицето му се усмихна на небето, на слънцето, на палавника в него си, победил в забавната гонитба. Духна цветето и пухчетата му се разлетяха по вятъра, подредени по нотите на нестихващата музика на онова ненадейно пиано.

Майката най-после дотича до детето, следвана от групата притеснени възрастни.

Грабна ръката му и с висок задъхан глас го попита:

- Какво съм те учила, моля те, кажи! Какво?!

- Аз съм българче – отговори щастливо детето.

Светът изведнъж спря и всички замлъкнаха. Самолетите свиха шума в черупките си и остана само звукът на необяснимото пиано.

- Да… - със зле прикрито неудобство каза майката, обръщайки се към околните, които чакаха обяснение за неразумното й чедо. – Това бях те научила първо… Но никога повече не бягай така.

Този епизод със самолет, пиано и глухарче се случи преди година на софийското летище. Сега, когато си спомням думите на детето, душата ми се изпълва с „Хубава си, моя горо” и „Облаче ле бяло”…

Милиони български родители, прокудени от България, учат децата си да я обичат. Дори никога да не се върнат тук. Дори да я гледат само на черно-белите снимки от своето детство.

Милиони българи изпращат децата си в българските училища по света, а, когато децата им пораснат и пожелаят да видят родния си дом, пристигат в България и я обичат повече от нас.

Нужно е станеш емигрант, да бъдеш прогонен от бедността и болката, за да заобичаш България.

Все повече от нас затръшват вратите на бащините си къщи, за да търсят спасение другаде, оставяйки тук само спомените и побелелите старци – свои родители, твърде изморени и закъснели за нови земи.

Носталгията учи на любов. Ние, останалите тук, трябва да се научим на носталгия. Защото все още не знаем, все още не ни е дадена тайната, че в центъра на душата се намира България. А душата е с нас, където и да ни запокити животът…

Автор: Лидия Делирадева

 



Други статии от този автор



Коментари