ЛИШЕНИ ОТ ПАМЕТ

ЛИШЕНИ ОТ ПАМЕТ
21-07-2015г.
71
Гост-автор

В едно от последните си интервюта, преди да си отиде от този свят, киргизкият писател Чингиз Айтматов отговаря на въпрос на журналиста Михаил Бузукашвили, като коментира легендата за манкурт в „Денят е по-дълъг от век”. Тогава Айтматов отговаря така:

„Това е от нашия древен епос „Манас”. Там има история за това как едно дете, чието бъдеще е да бъде велик вожд, са искали да превърнат в манкурт, т.е. да го лишат от памет, за да не знае дори кой е, как се казва, за да изпълнява само това, което му заповядат. Аз пишех за това как превръщаха хората в манкурти в действителност. Този израз сега широко се употребява, когато иде реч за политическия, социален и културен живот. И хората го употребяват в разговорите – „Ти да не си манкурт?”

В романа на Айтматов манкурт е пленен човек, превърнат в робско създание, напълно подчинено и бездушно, лишено от памет за миналото.

През 1986 г. в списание „Новый мир” за пръв път излиза романът на Айтматов „Голгота”. В България книгата е издадена през 1989 г. година.

Тук няма да се спирам на сюжетните линии и преразказ на съдържанието, тъй като написаното ще бъде разбрано само от тези, които са чели романа.

Ще се опитам да обясня защо днес думите на Айтматов според мен звучат дори по-революционно, цялостно и са още по-крещящо изображение на обществените процеси. В общи линии днешният прочит показва, че обществото не само не е помръднало в посока духовно усъвършенстване, но човешкият вид все повече се трансформира в хищен, превръщайки се в заплаха не само за природата, но и за самия себе си.

„… и всички те, преследвани и преследвачи – едно звено в жестокото битие, - хвърляха всичките си сили в този бяг, сякаш в предсмъртна агония, без да се щадят, едните – за да се нахранят, а другите – за да се спасят, и може би само господ-бог би могъл да ги спре – преследвани и преследвачи, защото ставаше въпрос за живота и смъртта на жадуващите да оцелеят твари, защото вълците, които не издържаха на този бесен темп, които не бяха родени да се състезават в борбата за съществуване – в борбата-бяг, - падаха и оставаха да издъхнат в прахта на отдалечаващата се като буря гонитба или ако останеха живи, отиваха по други места, където преживавяха от плячкосване в безобидните овчи стада, които не се опитваха да се спасят с бягство, наистина, там имаше друга опасност, най-страшна от всичките възможни – та, при тия стада, имаше хора, богове на овците и всъщност овчи роби, които живееха без да дават на другите да преживеят, най-вече на онези, които са независими от тях и искат да живеят на свобода…

Хора, хора – човекобогове!

……………

И още по-малко бе съдено на обитателите на уникалната Моюнкумска савана да знаят, че корените на доброто и злото по земята се крият в най-обикновените за човечеството неща. И, че тук всичко зависи от самите хора – към какво ще насочат тези най-обикновени човешки дела: към добро или зло, към съзидание или разруха.”

Не е ли една онтологична метафора на човешката надпревара за плячка това описание на преследващите вълци и преследваните сайгаци, над които се извисяват фигурите на световните сатрапи – главнокомандващите света и животите – хората – богове, пасящи покорни стада, превърнали послушанието и зависимостта от тях в световна доктрина, в съвременно робство:

„Откъде можеха да знаят степните вълци, че тяхната изконна плячка – сайгаците – е необходима за изпълнение на плана по месодоставките…”

Световната хранителна йерархия, ненарушена до днес, преустроила съдбите на милиони хора като инструмент за задоволяване на амбициите и прищявките на шепа привилегировани повелители.

В глобалния свят, в който днес нациите се опитват да запазят идентичност, ценности и история, милиарди хора се стремят да оцелеят под ударите и заплахите да останат без дом и препитание, думите на Чингиз Айтматов звучат не само съвременно, но и зашлевяват поредния протестен шамар на господството на парите и капиталите, отварят очите за истината, все още неизкласила докрай в човешкото съзнание, но жадувана и предусещана:

„Друг въпрос е, ако съумееш да ги отбиеш от злото и те да се пречистят с покаяние, да ги накараш сами да се отрекат от това престъпно занимание и да открият истинското си щастие в друго. Би било прекрасно! А в какво да видят своето щастие? В нашите рекламни ценности? Но те са вече обезценени и вулгаризирани. Или в Бога, когото от деца смятат за бабини деветини, приказки, и нищо повече? В крайна сметка каква е силата на словото пред реалната възможност без никакво усилие да се печелят много пари? Сега навред се шири изтърканият афоризъм – голата слава не храни, друго си е да те бие парáта!”

Като се има предвид, че романът е писан по времето на социализма, звучи ли познато и на съвременния  читател тезата на Айтматов за порока и щастието?

Свидетели сме на двадесет и първия век, разкъсван от войни и конфликти, дошли почти до границите на домовете ни, може би на прага (не дай Боже!) на трета световна война, хора, загиващи в домовете си от снаряди, от наводнения, от глад.

Накъде повече този свят да консумира човешкото страдание, за да обогатява един процент от хората на земята?

„Така че знай, наместнико римски, краят на света няма да дойде от мен, нито от стихийни бедствия, а от враждата между хората. От онази вражда и от онези победи, които ти славиш в своето властолюбиво опиянение…”

„… защото в природата няма несправедливост, тя съществува само между хората и идва от хората.”

Автор: Лидия Делирадева

(Преводът на откъса от интервюто е на автора. Цитати от романа „Голгота” – преводач на романа Минка Златанова, издателство „Интерпринт” 1989 г.)

*Заглавието е на редакцията

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.