Остатъци – (с)помен за българското село.

Отивам там, където никой не се е раждал от години, но пък белеещите се камъни на хълма над реката от година на година стремително превземат пейзажа.

Отивам си на село.

Реката е границата, която разделя пространството на мъртвите и живите. Скоро граница няма да има. Двата свята ще се съединят завинаги, когато малцината оставени на произвола старци се споминат и преминат отвъд реката, при своите роднини и приятели, а дотогава камбаната на хълма ще смущава тишината, за да замълчи завинаги след това.

Първо поколение столичанин съм. Един от многото. Летата на детството ми преминаха в родното място на майка ми, далеч от софийския шум и суета. Беше хубаво време.

Сега изпитвам тъга и носталгия по онези дни.

За да стигна, пътувам по разбит и обрасъл път към малкото гранично селце. Автобус от най-близкия град има два пъти в седмицата.

Сърцето ми се свива, когато виждам изоставените къщи и подивелите градини, пустеещата земя край селото и некролозите, облицовали като тапет входа на смесения магазин в центъра, а до него изоставената болница и детска градина, училището без прозорци и едва крепящото се читалище.

Тук-таме някой англичанин си е купил къща – също старец.

Младите отдавна не сме фактор по тези места.

Много хора дори се срамуват от произхода си. Винаги ми е било чудно защо? Защо е срамно, че родът и кръвта ти са свързани със селото?

Та, нима останките на тези преди теб не почиват в буренясали гробища и един тъмен силует на забравена отдавна, изоставена къща не стърчи някъде? Твоята.

Обичам да се ровя в изоставените български къщи. Вещите на покойните, почти винаги си седят непокътнати, освен, ако наблизо няма цигани, които да са опустошили всичко, но тук няма.

Първо виждаш градината с подивелите овошки, кладенецът с висящата и полюшваща се от вятъра пробита, ръждясала кофа, скърцаща на синджира, навит върху старата макара.

Входната врата все още не е паднала, вътре си личи, че са влизали животни, но селските изоставени къщи не приличат на градските. В тези няма спринцовки и използвани презервативи навсякъде, има само забрава, бавна разруха, а в ъглите се спотаява демонът на националното бездушие и нихилизъм.

Дрехите на починалите не са изхвърлени. Портрети, снимки, мебели, стари земеделски инструменти, това седи… по-скъпите неща са продадени.

Тук са живели нечии родители. Питам се защо децата им не са изхвърлили поне дрехите, защо не са събрали снимките, миналото си защо не са почели поне? Защо бе?! Срам ли ги е било или не им е пукало? Честа практика е – продали са каквото са могли, а другото просто са зарязали.

Изпитвам вина за това.

Не се прави така. Дребничките хорица, живеещи в последните села на България, заслужават малко уважение и човешко отношение, поне от роднините си, поне след смъртта си.

Уважението към мъртвите е себеуважение, но съвременните българи явно нямаме такова.

Уви, отдавна в нашата народопсихология морални абстракции като уважение, чест и дълг не притежават никакъв реален смисъл.

Какво е по дяволите това коравосърдечие и нихилизъм?!  

Да, животът ни не е лесен. Много хора работят извън страната, за да изпращат пари в къщи. Най-много приходи в държавата влизат именно от тези хора, но е и безспорен факт, че българите сме тези, които най-много изоставят безпомощните си родители сами в селата, без медицинска помощ, на милостта на циганите-мародери.

Българските турци така не правят, а те също масово работят навън. Турските села не са призраци, въпреки че животът в тях не е по-лек.

Искам да кажа, че парите не са всичко.

Дребни еснафи сме станали в душите си и не се осмеляваме, дори да обичаме безплатно.

Българското село днес е останка от ония простичък живот на миналото ни, от което така усърдно се стремим да избягаме.

Където и да отидем, обаче, зад нас ще останат разклатените каменни паметници на дедите ни, дано само, да не ни тежат на съвестта един ден.

АВТОР: Янислав Стойчев

снимка: http://www.kldn.net