Малката кибритопродавачка от „Люлин”. Омагьосаният кръг.

Андерсеновите приказки се пренасят в нашето съвремие.

Майка и двете й деца остават без дом, след като банката продава единственото им жилище...

Софийски квартал със стари панелни блокове. На фона на олющени, гротескни сгради, се мъчат да цъфнат няколко храстчета, които са единственият намек за пролет в живота на стотици и хиляди обитатели.

Във входа на панелния блок липсват стъклата на прозорците. Надничаме през празните рамки, изкачваме страховито стълбище, чието състояние е като след бомбардировка.

Тягостна тишина…

„Аз не се боря да запазя къща в Бояна, а своята кибритена кутийка” – казва майката, която всеки ден носи у дома храна за децата си и се стреми да създаде уют и топлина насред отчаянието.

По време на брака съпругът й подписва ипотечен договор с банка. Майката става ипотекарен съдлъжник.

Както често се случва в живота, щастието е само миг от дългата върволица на годините. Мъжът си намира любовница и става агресивен към семейството си. Системно пребива майката. Децата гледат с разширени от ужас очи. Малкото момиченце тогава е само на 3 годинки. По-голямата дъщеря се опитва да се застъпи за майка си, но също бива пребивана.

Животът в малката кибритена кутийка става нетърпим.

Майката бърза да се разведе, за да спаси децата си от побоища и страх. Съгласява се да плаща половината от месечните вноски към банката, за да запази покрива над главата си.

След развода обаче бившият се укрива. Заминава за чужбина, пак се връща, пак заминава. Не плаща своите вноски по кредита. Цялата тежест на плащанията се прехвърля върху майката. От банката настояват тя да внася всеки месец по 400 лева, за да не пристъпят към принудително събиране. Но това е цялата й заплата и тя не може да внася повече от 150-200 лева на месец.

Много пъти се обръща официално към банката, с молба да бъдат предоговорени вноските по кредита, за да може да го изплаща и да храни децата си.

Банката отказва с мотив, че тя не е титуляр по договора и я изпраща да търси бившия съпруг, за да се преподпишат условията.

Жената го намира, но следват отново заплахи и тормоз. Нищо не може да се направи. Всеки месец тя продължава да внася в банката пари, с надеждата да запази дома си. Но в света на парите, малките кибритопродавачки са щастливи само в сънищата си.

Банката изпраща майката на частен съдебен изпълнител. В продължение на една година се организират търгове за жилището, но на три от тях не се явява купувач. Цената на имота спада с всеки изминал търг. Докато не идва четвъртият, на който жилището е продадено, на цена много по-ниска от размера на дължимото към банката.

Майката и две прекрасни български деца остават на улицата.

Но сякаш тази болка не е достатъчна – тя ще дължи на банката останалата сума, тъй като продажбата не покрива дълга в пълния му размер, заедно с всички лихви, такси, комисиони и такси за частния съдебен изпълнител. Сметката е направена така, сякаш тя никога не е внасяла и стотинка по този кредит.

Робството е доживотно. И най-страшното – ако нещо се случи с нея, длъжници ще станат децата й. Така българското законодателство третира човешкия живот.

Обществото ни е пълно с тъжни андерсенови герои и героини.

Малката кибритопродавачка днес живее в България. Сред нас. До нас. За да я видим, ни трябва сърце.

Банките нямат сърца. Те имат офиси и принтери, за да предложат на малките хора големи илюзии срещу доживотна тъга…

Българската държава, с нехайството си, с немарата си към малкия човек, създава бездомници. А след това приветства инициативи за построяване на картонени къщички, за да не спят по улиците и да не загрозяват европейската гледка тези нещастни, осъдени души.