Предизвестено зло?

Предизвестено зло?
10-10-2015г.
36
Гост-автор

Има една стара легенда, в която се разказва за султан, който бил много ревнив и решил да накаже една от жените си, която му дала повод за ревност, като я затвори в бъчва, достатъчно голяма и за нея, и за любимия й син, и да я остави на морското състрадание.

​В бъчвата били направени отвори, откъдето те можели да дишат, но и при най-малкото тяхно движение бъчвата се пълнела с вода и това предвещавало една не особено приятна мокра участ. Така дървеният тумбест ковчег се носел по вълните, чакащ слабостта на своя товар. На третия ден момчето казало на майка си, че иска да се протегне, но султанката го скастрила да търпи и му казала, че ако го направи ще се удавят. На шестия ден детето отново казало, че не издържа повече и иска да се протегне. Майката започнала да го умолява да не го прави защото ще загинат. На деветия ден момчето се протегнало, бъчвата се изпълнила с вода и те се удавили, но синът на султанката изживял своя миг свобода, колкото и лишен от бъдеще да бил той.

Тази история много често се дава за пример като решение или действие, върху което не тегне сянката на последствията.

Днес султани няма и морските вълни са заменени от пустинни бури и американци. Тези султани на фордовата поточна линия, с инвазията си в Ирак през 2003 година, отпушиха дълго стаени, и не толкова стаени,  вражди между сунити и шиити в арабския Близък Изток отключиха религиозния фанатизъм на още повече мюсюлмани, биещи се в Ирак и Сирия, биещи се под знамената на салафизма и уахабизма. 

В крайна сметка, с оттеглянето си от тази люлка на цивилизациите, остана благодатната месопотамска тиня, в която да се посеят семената на едно „чудовище” на религиозната нетърпимост, което реже глави и разрушава  паметници на културата, един Франкенщайн на Исляма във вените, на който тече поравно червена кръв и черен петрол.

ИДИЛ се роди именно от  омразата, за която Западът не помисли!

Защо? 

Защо Западът не се досети, че кървавата ескалация в доминирания от шиити Ирак ще прерасне в крайна сметка в неговото етническо и религиозно фрагментиране, не се досети, че премахвайки оковите на едни народи, свикнали с насилието и правото на по-силния, ги заменя просто с добре наточения нож на омразата. 

Първо, защото Западът, загледан в своя Уолстрийт Джърнъл не го интересува нищо ставащо с едни хора  и едни земи, които се измерват не в левги, а във варели.

Второ, защото Западът, (тоест и ние) не разбираме как 700 човека загиват по време на хадж, как се извършват стотици публични екзекуции на площада в Рияд всяка година, как жената просто е сведена  до машина за деца, как един цял свят е застинал в омразата на отминалото време....... Не разбираме и не ни интересува, нещо, което се случва отвъд планините, в сърцето на пустинята. Но както често се случва - когато Мохамед не отиде при планината, планината отива при Мохамед.

Бягащи от войната в Сирия и Ирак, от Ислямска държава и Ан Нусра, стотици хиляди бежанци напират към Европа.

И тук големият въпрос е не дали Европа, в своето демократично общество, ги иска и може да ги приеме, защото макар и многобройни,Европа има ресурсите да го направи. Истинският, болният въпрос е дали тази, същата „старица”, обединена в различието на културите, езиците и народите си, ще съумее да европеизира тези, които пристигат на талази в своите маратонки „Адидас”, своите телефони „нокиа” и дипломите си за инженери от Дамаск и Кайро.

Но и със своята истина, че бог е велик Аллах Акбар!  ​

Това е сблъсък на цивилизации - на рокендрола с мюезина, на Кафка с Ибн Уахаб, на свободата да отречеш, че има бог и да погледнеш към небето, търсейки Марс, с погледа, сричащ фетвата и отричащ Сатанинските строфи на Салман Рушди. 

По - голямата част  от пристигащите в Европа бежанци от Сирия са мъже, което е интересно, предвид факта, че официалният химн на Сирия носи името „пазители на отечеството”...

Но те пазят не своята родина, а своите права  да рушат огради и да прекършват заграждения, в опит да се доберат до Обетованата земя – Германия. Те идват  със своята истина, тази на унижени и оскърбени, но правоверни.

Аз съм историк и този цивилизационен сблъсък не е нов.

През вековете  са се водили редица религиозни войни и „Аллах Акбар” е отеквал и пред стените на Виена - два пъти, и в Испания, и при Тур в Южна Франция. Тогава, когато Полумесецът е водил война с кръста. В модерния свят на ХХ-ти век обаче мечът бе заменен от писалките на Марк Сайкс и на Франсоа Пико, а мастилото им предначерта образа на Близкия изток. Старата Европа междувременно разделяше и владееше, докато не реши да допусне в своя скут осиновените си деца от колониите от Алжир, Тунис, от Ирак, Йордания, Либия, Египет и Сирия.

Експериментът и досега се оказва рисков - взривено метро, убийства на карикатуристи, вандалства и пожари, но Европа само се усмихва благо и протяга ръка към хора, които подобно на варварите в Късноримската епоха желаят да са нейни граждани, пазейки ревниво тотема на горските си богове, в стените, зад римската мозайка.

Бъдещите ветрове ще покажат как ще се справи с бежанката криза Европа, дали ще успее да приласкае в лоното си всеки един, търсещ закрила под небесата и лишени от смрадта на барута, или именно бягащите от войната ще доведат до пожара, който несъмнено тлее между два коренно различни цивилизационни модела.

Отключването на духа от бутилката е необратим процес.

Дълги години страните в Ислямския свят бяха управлявани от авторитарни режими, подкрепени или от СССР и днешна Русия, или от Запада.

В голяма част от покровителстваните държави относителният мир бе заплащан с цената на свободата и липсата на демокрация. След свалянето на Саддам Хюсеин обаче, и Арабската пролет, която доведе до промени и в Египет, и в Либия, и най вече - в Сирия, на арената се появи Ислямска държава, начело, на която седи един бивш американски затворник, и сегашен халиф на правоверните - Абу Бакр ал Багдади. 

​„Левиатан” потъна в дълбините на историята, ред е на пясъчната арена да се появи „Бехемот”.

Автор: Георги Асенов 

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.