За страха, който убива

30-10-2015г.

Ева Истаткова

В едно българско село, в което живеят има-няма няколко стотин човека, хората се страхуват.

Не са доволни от кмета си. Несменяем е, казват. Притиснати са българите в това село от този кмет. Неговата фамилия държи магазина на селото, където всичко се „пазарува” само на вересия. Цени няма.

Бедните селяци са вечно задлъжнели. На вечния кмет. А той, ги натиска пак и пак да го избират, като им обещава, че ще им опрости дълговете.

Хората в селото усещат с цялото си същество, че нещо в тоя живот и в това село не е, както трябва. Гложди ги. Искат даже да скъсат тая порочна верига на заивисмост от един непочтен местен властимащ.

Казват си - ще направим подписка, нека се разчуе, да се отървем от оня дето ни е сложил пистолета до слепоочието. За малко, за час, за два има оживление и ентусиазъм. За малко тия хора виждат живота си свободен, спокоен, по-достоен някак.

И тамън да пристъпят към действие...и онова изчадие – българският страх ги спира.

Изведнъж си казват, ами, ако кметът ни надуши, ами, ако ни притисне, уволни, изнуди, опозори...Ако ни стъпче с властовия си провинциален ботуш...Тогава какво?

Я да си траем, че да не стане по-лошо.

Да не стане по-лошо. Репликата на нашия живот.

Това си казват жителите на едно потиснато българско село. Което дори не искат да споменем в този разказ. Заради уплахата от надзора на Големия Брат, ама не от телевизора, тия хора избират да си мълчат.

По-добре да е тихо, да не загубят...всичко.

Нищо, че вече нямат нищо. Нито нормален живот, нито свобода, нито достойнство.

Да се чуди човек – откъде идва тоя страх? Толкова голям, че те спира да строшиш вратата на дома-затвор, дори когато в него нямаш вече нищо за губене?

От дявола ще да идва. Нали все някой трябва да е виновен...