Актуално
Дойдох да ти кажа, Господи...

Лидия Делирадева | 10/11/2015

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Никой вече не пита за теб. А може би някой те чака все още, в старата къща. И не заспива. Или те сънува. Сменят се сезони, бурените прорастват и скриват цветята, а ти все не идваш. Защото си емигрант. Тук държавата не те е обичала и не се е грижила за теб. Затова си избрала онзи свят, където си вярвала, че живее надеждата. Но тя е съществувала само във въжделенията ти. Като бяла магьосница. Магьосниците обаче понякога грешат. И всичко в живота ти започва отначало...

Снежинките се трупат по запотеното стъкло на таванската стая, сякаш за да скрият самотата. Уличната лампа протяга студената си светлина и рисува с изкуствени лъчи дантелени нишки върху снега.

Ти си една от многото, живеещи вечерите си сами. Сякаш, за да потърсиш в това насилствено уединение спомена за едно далечно българско лято – босоного и горещо като детство.

Видяхме се в случайно средностатистическо кафене в София. Слабичка и крехка като утринна тишина, която всеки миг може да рухне под напиращия шум на разбуждащия се делник. Но смела и корава. Обичаща. Българка. Разказа ми как си живяла в лодка в Германия, защото в началото не си имала работа и дом. Представих си тази илюзорна свобода, а всъщност тегоба, тъй като е спътница на оцеляването. Затова си заминала. Защото борбата ти за оцеляване тук е била безплодна и обречена.

Никой не пита за емигрантите, когато заминат. Превръщат се в митологема на добруването, в общ знаменател и спорадична статистика, ако някой поръча такава.

Два и половина милиона българи днес работят зад граница. И само 2 милиона у нас. Общо три и половина милиона българи живеят в различни диаспори по света, като всяка година между 13 и 24 хиляди сънародници напускат родината ни завинаги.

Тези сухи цифри на Националния статистически институт са оповестени при откриването на Световната среща на българските медии в Атина. За последните 11 години само 230 хиляди българи, работещи в чужбина, са се завърнали в България. Може би защото трудностите там са по-поносими от трудностите тук.

Нашите сънародници зад граница изпращат всяка година в България около 1,7 милиарда лева. Тези пари са спасение за хиляди български семейства.

За живота на българите зад граница обаче, за техните съдби и неволи, почти няма информация. За българската власт тези хора - наши братя, сестри, деца, приятели - са само статистика.

А в Пловдив, на Главната, поставиха хладилник за бедни. В София пък правят картонени къщички за бездомници. Поради липса на всякаква национална стратегия, някой проявява самоинициатива. И държавата приветства тези жалки къшеи благотворителност, които не са нищо повече от фабрикуването на фалшиво упование, че съществува загриженост.

Тя произвежда икономически бежанци, потърсили спасение от родната мизерия.

Защо правителството трябва да одобрява квоти, които някой друг определя вместо нас, а не се занимае с въпроса как да върне българите в България и да им осигури работа и достоен живот?

Докато старата госпожа Европа го раздава дърта парантия, съдържателка на престижен публичен дом, в който клиентите са влиятелни представители на различни корпорации и си плащат за удоволствието техните интереси и сексуални фантазии да бъдат щедро задоволени, българското правителство, като част от общия вертеп, също се предлага според уменията си на стара блудница, само че от ниско платените.

Пепеляшката на европейския секс салон, която е готова на всичко, за да задоволи мераците на богатите котараци, ако изобщо й обърнат внимание, докато мете пепелта от огнището.

Нашата Пепеляшка не е като онази от приказката и не се превръща в принцеса, а си остава кучката от изтока - послушна и омазана в сажди, оставила цървула си на европейското стълбище, в очакване някой принц да го намери. Но принцовете не си падат по цървули и ги заобикалят. Заобикалят ги дори бежанците от Сирия.

Малко се отклоних...

Та, думата ми беше за теб. Нашето правителство се занимава с въпроса как да изхранва натресените ни квоти и как да ги интегрира, а не как да създаде икономически условия, така че българите да се върнат в родината си.

Иначе казано, ти не си от онези, които ги показват по телевизията. Ти си от другите - невидимите, за които никой не говори, само от време на време попадат в някоя суха статистика. Не тропаш с крак и не прескачаш гранични огради.

Живееш някъде, зад милионите германски прозорци. Една от многото. Снежинките затрупват таванското ти прозорче. В стаята гори плахо огънче. Българско огънче.

Малкият принц ни казваше, че пустинята е хубава, защото нейде в нея се крие кладенец. Големите български принцове пресушиха кладенците и ги превърнаха в сух пясък. Когато Големият принц не е бил никога Малък принц, той вижда само с очите си. Което иде да рече, че същественото винаги му убягва...  Тъй както болката на милиони избягали българи се представя само като носталгия, защото поради късогледството на душата си виждаме съдбата им наполовина.

Влизам в църквата и се замислям, че тя приема принцовете по-добре от обикновените хора. Принцовете са винаги в първите редици на големите църковни празници.

На масивната дървена врата на храма виждам надпис „Добрият християнин купува свещи от храма, а не ги внася отвън. Храмът се издържа от продажбата на свещи”.

Аз не съм добра християнка. Не нося свещи отвън и не си купих от храма. Не целунах и ръката на попа. Нито му се поклоних.

Дойдох да ти кажа, Господи, че те обичам. Аз съм онази непоправима грешница, която не се страхува от теб и те търси, за да те прегърне и да ти разкаже за прегрешенията си. Да се бунтува и да ти задава неудобни въпроси.

Дойдох да те моля, Господи, да бдиш над онези, които са някъде там – зад чужди прозорци... И от време на време попадат в статистиката.

 



Други статии от този автор



Коментари