Няма ненаказано добро

Годината е 2015, месецът е зимен, светът е озверял...

Става дума за отец Иван.

Един обикновен човек, родом от с. Благово, израснал от 16 годишна възраст в София. Боледувайки, след 30 годишнината си, той преоткрива църквата и Бог.

Решава да стане отец и иска да помага на хората. От обличане на расото през 1981 година, той започва да гради и строи. Именно тогава държавата се сеща за неговото съществуване и започва да го атакува.

Провиненията са, че има „приятели на запад”, той е „агент на запазада” и „защо ще става поп?!”.

Затварят го за 7 месеца в килия в следствието в Монтана, където не му дават да се изкъпе нито веднъж, стрижат му брадата до половина обаче, че машинката им се чупи и го карат да спи на земята. В едно помещение - „6 стъпки широко, 12 дълго” тогавашните на власт се подиграват с Отчето.

Целта им е била да му свалят расото, за да си сложат една звездичка в повече.  Става дума за Отчето, което създаде приюта за бездомни хора, които имат нужда от помощ. Домът се казва „Св. Николай” и се намира в с. Нови хан при манастир „Св. Троица”.

Един човек, който цял живот е в битките с Живота.

Минал през тясната килия в затвора, „справедливата” държава и хората, които са искали да му попречат, днес той е покровител на изоставени, объркани души. Напук на всичко, днес той продължава.

И тъй като няма ненаказано добро,от няколко седмици отец Иван от Нови хан, получава заплахи за убийство по телефона.

„Седем-осем пъти в продължение на 2 седмици някой се обажда от скрит номер и казва да освободя всички жени и деца или ще съм „мъртъв”. Като го питам кой е, той затваря телефона.”, казва отецът.

Не става дума за вярващи и невярващи, не става дума за лошотията  у хората. Нея я е имало, има я и винаги ще я има. Не става дума за страх, отец Иван не се притеснява от нищо, по думите му. Не става дума за жената, която най-вероятно е прибрал духовникът, защото е била тормозена и сега евентуалният й партньор не може да спи, че няма кой да я бие, след като се напие.

Става дума за времето, в което живеем. Извинете, безвремието!

Сега, когато най-скъпото нещо не е подвигът и добрината, а информацията и голотата. Сега, когато щастието се състои не в това просто да продължим напред, а в това да си отмъстим.

Време, в което знанието не е сила, с която можеш да промениш живота си, а е бреме, което носи тъга.

Време, в което ДНК-то на щастливия живот е тежина и вечна борба.

Време, в което бягство зад граница е най-добрият вариант да оцелееш.

Време, в което „колкото толкова” ни задоволява.

Време, в което „да бъда нощем гола или денем в мола” е ежеднивият въпрос на прекрасни момичета, които разчитат само на епилацията и основно напредват на задна. Време, в което не се толерира  духовното, на което е символ отец Иван, а се култивира материалното, върху което почти всеки се е спрял.

Време, в което мъжът не се преценява по това колко обича децата си, така, както отец Иван обича своите, които нарича „внуци”, а се преценява по това какво светът е направил с него.

Човеко, поне остави отец Иван да си гледа децата и да гради, докато може, без тайно да го пробождаш с ножа. На безразличието.

Запомни, че героят винаги казва истината и животът е в тия, малките неща, да помагаш от добра душа.

Като отец Иван, който сега е на 70 години, но не са го пречупили. Засега.

Автор: Сузана Башева