СМЕСЕН MAGAZINE
"Много са ми милички, даже"… (ИМИГРАНТИТЕ?). Откровения от "Овча купел".

Читател | 18/12/2015

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

В първият момент помислих, че младата жена не е разбрала добре въпроса. После реших, че се шегува. След това се опитах да си я представя,  как, разтапяйки се от умиление, ги щипе по бузките, и им говори гукайки, все едно се е навела до количка с няколкомесечно бебе в нея.  Или ги гали по главичките и не може да се спре да ги гушка, както би направила с някое малко кученце или котенце…

“Не, много са ми милички даже” – повтори девойката, дошла да живее тук преди няколко седмици, попитана от съседите ми - “страх ли те е от тези многобройни групи млади мъже с ранички около блока”.  След което запали новия си автомобил, паркиран във вътрешния двор на блока и потегли. За да се върне след около 10-тина минути с пакет тоалетна хартия в ръцете.

Чудех се, защо ли беше нужно да измине няколкостотин метра до кварталния супермаркет  с колата си? От другата страна на блока има 2-3 магазинчета, в които се продава тоалетна хартия. Тъкмо щеше да визуализира чуденките ми - “как точно изразяваме умиление”към ТЯХ.

Защото  за да стигне до тези магазинчета, тя трябва да мине през няколко такива групички, които са й “много милички даже”…

Преди да продължа искам да отворя една скоба. Да обясня, че вече седем години живея в близост до Държавната Агенция за Бежанците в Овча купел.  Достатъчно дълго време наблюдавам лично хората, настанени в прилежащото общежитие.  Както и процесите, развиващи се в района. Мога с чиста съвест да направя ясно разграничение между “бежанци” и “мигранти”.

Преди да сте ми лепнали етикета “расист, ксенофоб и т.н” искам да ви уверя, че съм дошла да живея тук с ясното съзнание, че около мен живеят  БЕЖАНЦИ.

Хора, търсещи закрила. Хора, на които държавата ни е предоставила подслон, храна и отопление. И най-вече мирно съществуване. Тези хора в момента не са обект на обсъждане.

Тук става въпрос за “мигрантите” (не съм сигурна колко е правилна думичката, която използвам, но не ми е съвсем ясно ТЕ Емигранти, или Имигранти са). Те са просто преминаващи през нашата територия. Те не търсят от нас закрила, не желаят тук да им бъде подсигурен мирен живот.

Да се върнем на изпълнената с умиление девойка. На следващия ден същата млада дама отново запали колата си, за да… отиде на лекции в близкия университет. Разстоянието до страничния вход, на който е на около 20-тина метра от изхода на блока. И да паркира от другата страна, където няма и следа от “миличките”…

Тогава се замислих, че тази девойка всъщност е истинско олицетворение на голяма част от сънародниците ми.

Тази част, която не може или не желае да отвори очите си и да види цялата истина.

Тези, които продължават да настояват, че трябва да сме толерантни и изпълнени със съчувствие към изстрадалите от Близия изток.

Тези, които не осъзнават разликите между бежанци и мигранти. Или пък просто правят всичко възможно да стоят далеч от тях, въпреки умилението, което изпитват.

Точно както едни бивш съветник на (бивш) президент, който в ефир нарече “небивалици” обсъжданите притеснения на живущите в района на университета,  в който ТОЙ лично ходи и преподава. И който, също като моята нова съседка паркира лъскавия си автомобил вътре в двора, пред централния вход.

Точно, както многобройните мои приятели, които продължават да постват във Фейсбук снимки с окървавени личица на малки деца с думите “за тези, които не вярват, че ТАМ е ужасно”. Снимки, които могат да скъсат сърцето и на най-коравосърдечните представители на нашия вид.

Точно, както жителите на китни малки градчета, в които гостуването на чужденец е събитие, обсъждането на което представлява интерес за няколко дни напред.

Всички те, “изпитващите умиление” не са виждали и малка част от нещата, случващи се пред очите ми.

Опитах се да анализирам собствените си чувства, да дефинирам какво точно изпитвам аз към цялата тази ситуация, предизвикана от младите мъже с ранички на гърба си. Не намерих в речника си подходяща дума. Моите чувства са някаква странна смесица от съжаление, страх, гняв и  безсилие…

 Жал ми е, когато ги гледам как в един бус, без седалки и странични прозорци се наблъскват като сардели 28 човека. Когато стоят скрити в храсталаците и чакат поредния  “загрижен” превозвач да им постеле картон на пода на багажника на лекия си автомобил, в който ще пътуват. Жал ми е, защото си мисля, че някой жестоко ги е излъгал.

Страх ме е от това, че не знам с каква точно цел тези хора са тръгнали нанякъде. Не знам какво точно носят в тези прословути ранички, които струпват пред павилиона, чакайки да им се изпече пицата. Не знам какви са истинските им мисли и чувства, когато ми се усмихват и подават балонче на малкото ми дете.

Гневна съм на всички онези европейски и световни лидери, станали причина за целия този процес. Процес, целта на който най-вероятно никога няма да стане достояние на нас, обикновените граждани.

И най-силно разяждащото ме чувство – безсилието.

Моето безсилие - че няма какво да направя повече. След безбройните разговори и срещи с представители на органите на реда. И най-вече  осъзнавайки и тяхното безсилие. Да, в района има доста засилено полицейско присъствие. И чести полицейски проверки на документите на струпаните на групички мъже. Голяма част от тях се оказват “легални”. Знаете ли каква е разликата между тях и нелегалните? Те просто са имали лошия късмет вече да бъдат проверени и “хванати”. На границата, в някое Странджанско село, в центъра на столицата, или тук, пред блока ни… Няколко полицейски служителя са изгубили няколко часа с тях, за да им намерят преводач, да ги разпитат, да им снемат пръстови отпечатъци, да ги регистрират и да им бъдат издадени “картончета”, които им дават право да пребивават на територията на страната ни. И после, след като мине “процедурата” - отново да бъдат пуснати на улицата. Където те да търсят начин отново да се свържат с трафикантите и да си уредят заминаването от тук…

Само, че за мен в случая няма разлика между легалните и нелегалните.

Както и за Яна от 4-ия етаж, която слизайки от маршрутката звъни на 112 с думите: “моля, пратете патрул, не мога да се прибера сама, пред блока ми има 80 човека”…

Или за Мими, която минавайки пред кафето крие очите на дъщеря си, за да не гледа боя, в който един от участниците чупи стъклена бутилка и напада противника си с нея.

Или за Иван, на който му се налага да изчака учтиво “молещия се” пред вратата на блока да свърши молитвата си и да сгъне килимчето си, за да може да си влезе у дома.

Иначе ние продължаваме да сме толерантни. Може да изгледате няколко тв репортажа, където ТЕ отговарят  “не, ние нямаме проблеми с живущите тук”. Да, НИЕ, живущите тук не им създаваме  проблеми.

Тяхното присъствие около блока ни обаче е проблем за повечето от нас. С малки изключения. Като девойката, на която са й “много милички даже”…  Без разлика дали въпросните “мигранти” са легални или нелегални.

А аз продължавам да анализирам чувствата си. Понякога се хващам, че ме е яд на самата себе си. Защото, ако бях истински расист или ксенофоб, нямаше изобщо да дойда да живея тук. Или пък вече щях да съм се махнала.

Да се надявам, че няма да дойде момент, в който толерантността ще ни изневери.

И да се моля тук да не се случи инцидент, който да влезе в централната емисия новини на всички телевизии.  

И не преставам да се чудя върху думите “много са ми милички даже”…

Н.Д.

 



Други статии от този автор



Коментари