Актуално
ОТ ДРУГАТА СТРАНА НА КОЛЕДА: ЖИВЕЯТ ТЕ...

Биляна Богоева | 25/12/2015

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Часът е малко преди седем сутринта. Почти непрогледна мъгла, лепкава и миришеща на дим, е налегнала София. Кварталът е „Захарна фабрика”.

Лутайки се в бялата пелерина на мъглата, търсим Центъра за кризисно настаняване на бездомни.

„Съвсем близо е, на няма и 100 метра. Ще видите от тях отвън и няма да ги сбъркате”, бодро ни упътва магазинер, зареждащ стока, чиито силует едва различаваме.

След точно толкова разстояние успяваме да видим осветената табела на входа на Центъра, където спасение от студа намират останали без дом в София.

Въпреки ранния час, от вратата излизат хора и се връщат отново с чаша кафе, други пък просто стоят и пушат на студа. Изглеждат някак по геомилевски – навъсени, брадати, космати, загрубели от жега и студ...

Правим първи опит да заговорим стоящ навън и свит в извехтяло яке мъж. Успяваме. Оказва се повече от словоохотлив.

Представя се за Емил, на 50 години. Тази година за първи път нощува в кризисния център, иначе е от Нови Искър. „Близо до София е, но имам проблеми. Баща ми не ме иска и спим тук. Бях и по болници, имам няколко операции и пенсия от 100 лева. Нямам деца”, бързо разказва са себе си бездомникът.

От продължението на разказа му разбираме още, че има приятелка, също обитател на приюта, която има малки деца от друг мъж, но сега е в болница заради проблем със здравето на едно от хлапетата.

„Тук ще караме Коледа с нея и малките. Ако смогна, ще им купя и подаръци, ама снощи съм дал 60 лева за лекарства и памперси”, пояснява Емил без да го питаме с кого и как ще посрещне тежките празници. Двамата със своята спътница по съдба и сърце се грижели за децата. Изхранвали ги „оттук – оттам”, но не крадяли: „Вече няма какво да се краде, всичко откраднаха, не оставиха за нас нищо.”

И в просията ги нямало, ако не се брои искането на пари от приятели.

А Емил твърди, че познава влиятелни и заможни хора – бил е с тях в затвора. Прави паралел между мястото зад решетките и кризисния център за бездомни: „В затвора май беше по-добре, тук дават по една чорба и хайде...Не очаквам за Коледа да има нещо по-специално.”

Надява се обаче след Нова година, благодарение на хората, с които е стоял на топло зад решетките, да успее да събере 310 лева и да си направи операция от херния. На работа не се надява и не търси, не можел да работи с три операции и цироза, а и кой ли ще го вземе...

„Каква работа, откъде работа? Аз искам да стана владика?”, към нас се присъединява  мъж на средна възраст с изпито и набраздено лице и започва да задава въпроси. Далеч не е толкова дружелюбен, колкото Емил. Сопнато обяснява, че може и иска да стане владика, но не и журналист, защото не бил нахален и нагъл, любопитен за чуждите мъки.

Емил бърза да ни успокои „Оставете го тоя, не е добре, тук на всеки му има нещо, събрани са от кол и въже. Вечер, като дойда в приюта, не говоря с никой. Тук са само гадни клошари, крадат... Не са свикнали и да се къпят, страх ги е от водата. Имат и въшки. Да се нагледаш на сериозни гледки.”

Питаме го за жените в приюта, има ли ги, какви са? „Има - уличници, пияници. Лятото спят навън, зимата тук. Има и такива, които имат домове, но идват в студа, за да не плащат токове, наеми”, въвежда ни сред обитателите на приюта Емил.

Часът преваля седем половина и от кризисния център за бездомни излизат все повече хора. До стената, с наредени овехтели детски колички, силно опъва цигара прегърбен беловлас мъж с брада. Представя ни се като Дядо Коледа и до последно не споделя истинското си име. Казва, че е от Добрич, на 60 години, имал „средно незавършено и висше незапочнато.” Не иска да говори, защото „ти ще вземеш некоя пара, а аз ще го духам тук.”.

 Постепенно обаче разсейваме мъглата помежду си. И научаваме историята, която го е довела дотук. Станал жертва на имотната мафия, взели му две къщи, апартамент и едно „празно място”. Вдига избелелия пуловер и показва белези от наранявания по корема. „Боооц - от мафията са”, допълня безпризорният Дядо Коледа. Признава, че сега проси, за да се препитава, нищо, че някога е работил като стругар и ватман. От просия си докарва по около 10 лева на ден.
Питаме го къде ще бъде на Коледа. „Може и при мама, тя замина преди 13 години, на оня свят, ама не ме иска”, обяснява ни той, докато изпуска кълба дим от цигарата и леко се кикоти с беззъбата си уста. И за него „съквартирантите” са долни комарджии и пияници. Благодарение на такива като тях съществували над двестате казина в София.

Присъединява се и Данчо. На 36 години, от Сливен. Дошъл в София, да работи в строителството, но сега няма работа и „сме закъсали”.  Недобросъвестни работодатели два пъти го преметнали с  парите и се наложило да освободи квартирата и да потърси покрив в кризисния център. През деня излиза и търси работа. За празниците ще се прибира в Сливен при жена си и трите им деца. Надява се да изкара някой лев и да им занесе. Разчитат само на него. Жена му също не работи, но ни уверява, че децата ходят на училище. Питаме - не го ли е страх, че жена му ще намери някой, докато той обикаля столицата.

„Ех, ако я вземе, ще ме отърве. Няма да трябва да пращам пари”, смее се Данчо и пак през смях ни доверява, че и той намирал гаджета в София и то без пари. Не искал нищо за Коледа, защото ... не можел да го сбъдне.

Разсъмва се, но топлина не иде от никъде. Мъглата гони слънцето, а историите тук хич не топлят. Време е да се завърнем в нашия си свят. Правим го бързо – няколко крачки и сме в колата. А и мъглата помага, дори вече не различаваме силуетите от другия свят. Само чуваме: „Гледайте да не стигнете и вие до тук. В живота нищо не се знае. Но ние ще останем в София, защото тук е море – има богати, има бедни, има хубави и грозни. В провинцията вече няма нищо.”

Два свята, кой ли в България скоро ще стане излишен...

 



Други статии от този автор



Коментари