Специален коментар
Изгубени в тормоза

Любен Спасов | 18/01/2016

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

„Който се отнася към хората според това, което са - ги прави по-лоши.
Който се отнася към тях според това, което могат да бъдат - ги прави по-добри“  Гьоте

Да те хвърлят в контейнера, защото си дребен.
Да те набутват в женската тоалетна, защото си гей.
Да ти измислят прякор, който да те преследва цял живот.
Да не ти дават да мръднеш някъде без да подвикват след теб.
Да ти се подиграват, защото си с увреждане.
Да те изолират, защото си различен.

Да, за някои деца училището не е най-приятното място на света, или най-безгрижната, и щастлива част от живота. За тях то е изпълнено с притеснения, страхове, ограничения, травми…. За тях то е мясото, където се чувстват смазани и непълноценни, жалки и неперспективни. За някои от тях – училището е период, който дори не успяват да прескочат. Защото не оцеляват.

Всеки, който е бил жертва на тормоз в училище ще ме разбере.
Ще ме разбере и този, който е бил свидетел как някой е унижаван, защото е различен. Ще ме разбере дори този, който сам е унижавал.
И ако за повечето хора това е просто етап от развитието и израстването, неделима част от гимназията, и ако мислите, че „навсякъде има по един аутсайдер”, повярвайте - за някои от жертвите на училищна агресия - не е така.

Някои носят  белезите на тормоза завинаги. Те ги белязват така, че целият им последващ живот е непълноценен, несбъднат и напълно ограничен откъм социални контакти и персонална реализация.

Други не доживяват утрешния ден.
Около 200 000 деца у нас са жертва на тормоз в училище. От тези 200 000 властите признават само за 100.
Средно 50 от тормозените деца се самоубиват или правят опит да посегнат на живота си, всяка година.

Всеки ден, във всяка класна стая има по едно тормозено дете. Ще го познаете по сведения поглед, озъртането като се отвори вратата, бързането по коридорите и подтичването (към вкъщи)  след като бие звънеца за край на часовете

Ще го познаете по страха му да заговори някой нов човек, защото си мисли, че и той (като всички останали) е настроен срещу него. След всички преживени подигравки и унижения детето е свикнало да подхожда със страх и подозрение към заобикалящия свят, то живее в непрекъснато напрежение, че околните са силният враг, който иска да го нарани – и физически, и психически.

Ще го познаете и по това как, когато види групичка от деца се връща назад или заобикаля, за да не се сблъска с тях. Защото отлично знае какво следва. Знае, че когато се групират – „силните” стават по-зли и по-изобретателни в тормоза. Знае, че едно минаване по коридора означава много обиди и голяма доза унижение, затова в междучасията предпочита да остава на чина си, свел глава, правейки се, че върши нещо важно….

И рано, или късно, когато голямата кофа с унижение се излее върху главата му, ученикът започва да се чувства точно толкова малък, незначителен и загубен, колкото му внушават „готините” ежедневно. Те са много и са прави, той е сам - и „не става“.

И постепенно стига до нежеланието изобщо да среща деца. Нежелание да участва в училищни дейности. В много случаи - нежелание да живее.

Нервното стоене в заведение, постоянното оглеждане, когато е на разходка, отиването до магазина – всичко е съпровождано от страха да не срещне някой от училище, някой силен и готин, който материализира омразата си върху него.

Децата-аутсайдери намират спокойствие само вкъщи. Зад четирите стени на собствената си стая, където няма кой да се подиграва на тяхната различност.
Но това не е спасение и така истинските виновни не са наказани.

А кой всъщност е виновен?
Виновна е учителката и нейното безразличие. Която след обида направена в нейно присъствие - свежда засрамено поглед. Засремана от себе си. От това, че не се е намесила. Затова, че е предпочела да се направи, че не е чула.

Виновни са институциите, които не обясняват на децата колко е важно да не тормозиш никого. Защото няма истински наказания и последствия за агресията в училищата. Защото държавата възпитава по-лесно агресори, а не се заема да превъзпитава аутсайдери. Защото „специалните” деца на Запад са обгрижвани специално, а тук са хвърляни в кюпа редом с останалите, за да се превърнат в обикновени жертви.    

Виновни са и родителите. Защото не са възпитали „нормалните” си деца, че по-слабите не трябва да се мачкат, че сила не се показва чрез чуждото унижение. Виновни са, защото не са им казали, че уважение не се печели чрез обиди и юмруци. Виновни са и онези родители, които нямат време да забележат, че детето им е жертва и че „крои” по какъв начин да отнеме собствения си живот. Още по-виновни са – когато не успеят да го предотвратят.

ВСИЧКИ СМЕ ВИНОВНИ. Всички ние предпочитаме да мълчим И по този проблем. Той не е от вчера, той не е само в България. И да – у нас той струва 50 млади живота годишно.

 

 



Други статии от този автор



Коментари