Даваш ли? Даваш.

Даваш ли? Даваш.
30-01-2016г.
28
Мария Маркова-Марчела

Настанете се удобно.

Затворете очи. Дишайте дълбоко и си представете, че стоите на празна улица. Рано сутринта е. Зима е. Има мъгла. От нея в далечината изниква голяма група от хора, която се движи право към вас. Не са бежанци – не си правете прибързани статуси. Това са премиерът, жена му Москов, всички останали министри, президентът, разни депутати, няколко културтрегери, Гери Никол, Доган, Делян, Дони и Момчил, Гица от Исперих, Калин Терзийски, Пешо от Етрополе, Петя от София и сестра й Есмералда от Пазарджик.

Студено е. Дъхът ви е дим, а сърцето ви извън ритъм от вълнение.

Групата стига до вас. Всеки един от хората в нея ви шибва бързо по няколко шамара преди да ви подмине. Вие объркани не спирате да гледате как тълпата се отдалечава, докато в един момент всички не изчезват от погледа ви, благодарение на това, че земята е кръгла, а също и че накрая на улицата зее огромна дупка, от която не стърчи предупредителен клон от бреза.

Сега си представете, че това ви се случва всеки ден от седмицата, но групата от хора става все по-голяма и по-голяма, а на вас ви е все по-трудно и по-трудно да запомните всички, за да ги споменете поименно в гневен статус във Фейсбук, с което да си отмъстите, а след това да се успокоите и забравите.

За щастие, в края на седмицата никой няма да ви държи сметка колко човека са ви ударили, защо и по колко пъти.

За нещастие, аз вече съм в главата ви и в това измислено от мен пространство, в тази водена от мен медитация, ще добавя и малко обаждания.

Извинете – много обаждания. Да, докато ви бият, ще говорите по телефона с всички, които ви гонят за пари или несвършена работа. С хора, които искат веднага да направите нещо адски досадно или непосилно за вас. Ще ви звънят децата ви, да мрънкат за щяло и нещяло, ще ви звъни майка ви, че й е лошо или, ако сте по-млади, да ви кара подробно да й разкажете какво сте яли днес. Ще ви алармира простатата, ще ви се сърди гаджето, ще трябва, като се прибирате към вкъщи да купите хляб и тоалетна хартия, някой може да е умрял или още по-лошо – някой ваш близък ще ви е звъннал просто да ви чуе, защото му е скучно! За да стане още по-неприятно, ще добавя и куп телевизори, които ви заобикалят. Колкото български канала има, толкова екрани висят във въздуха около вас и излъчват, облъчват, шумят, бръмчат, кючеци, новини, риалитита, турски сериали, клета публицистика, пожари, трагедии, убийства, изнасилвания, комерс, комплекси, конспирации... и Тянков ТВ.

Ще усещате и болката от това как на челото ви татуират едно върху друго ту „Аз съм Тодор“, ту „Аз съм Шарли“, ту „Аз съм Париж“, „Аз съм Истанбул“, ту „Аз съм ПОМОЩ“...

Болка, шум, шамари, писъци, а на челото ви - драсканица. И за да стане вече абсолютно непоносимо, вие не сте облечени в дрехи, а целите сте облепени в некролози. В некролозите на нашето славно минало. А снимките на възпоменатите като живи рецитират, декламират, правят революции, пеят, свирят, рисуват, псуват, пият, повръщат, молят се, вият, не дават Яна на турска вяра, от век на век ви припомнят всичко – до най-дребните детайли.

От натрупването на звуци, картини и удари ви става лошо, замаяно, дните ви се сливат, ставате кривоглед, но пък многото некролози ви пазят от студа. Защото, ако нямаме история, досега да сме изстинали.

Накрая на тази медитация искам да ви попитам защо дадохте на всичките тези хора да ви бият шамари?

Защото – Даваш ли? Даваш.

Свикнали сте да ви водят. Трудно е да се живее в този хаос. Разбирам. И очаквам, като се научите да четете и пишете на български, да ми се обадите, за да ми разкажете как точно се справяте с живота, защото ми е важно. Защото сте ми важни.

 

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.