Старата геврекопродавачка

Старата геврекопродавачка
05-02-2016г.
9
Адриана Аврамова

София. Улица „Клокотница”, спирка на градския транспорт. Преди няколко месеца.

Предисторията.

Поредна скапана сутрин. Станах в 05:45, осъзнавайки, че ако се помотая още малко, ще закъснея за работа. Изпусна ли автобуса, ще го чакам 40 минути.

Тичах към спирката в сутрешната тъмница, проклинайки ранното ставане. С  нескрита завист, като всяка сутрин, гледах загасените лампи на съседите и си мислех колко ли хубаво ще се наспят те ...

Стигнах до спирката. Автобусът закъсняваше. Естествено, защо ли бързах, винаги закъснява. Компания в чакането на градския транспорт ми правеха само двама мургави „приятели”, които се появиха някъде от тъмницата - посока центъра за кръводаряване.

И когато си мислех, че не може да стане по-зле, един дрезгав глас, някъде зад мен започна да вика „Гевреци топлиии”.

Тогава я видях за пръв път. Старата геврекопродавачка. Една баба, навлечена с няколко дебели жилетки и якета, седеше на пейката зад мен с малка пазарска чанта, пълна с гевреци.

Не й обърнах внимание, даже леко се напрегнах от гласа й рано сутрин.

Минаха няколко сутрини, в които целият този разказ се повтаряше без промяна. Рано сутрин, аз, циганите и бабата на спирката. Идилия.

Гледах старицата, с чието присъствие и странен глас вече бях свикнала. Беше жена на около 60 и няколко, личеше си, че има тежък живот и се опитва да изкара нещо допълнително, продавайки гевреци. Звучеше тъжно.

Гледах я как седи  на тъмно и мръзне рано всяка сутрин и се сетих за приказката за малката кибритопродавачка.

Тук обаче приказката беше реалност.

Една стара баба, вместо да изживява спокойно старините си, разчита на дребните пари от гевреците, за да оцелее.

Преди Коледа бабата изчезна. Нямаше я може би седмица, а когато отново се появи една сутрин, я чух да разговаря с две жени. Питаха я къде се е губила, липсвали им гевреците за закуска сутрин.

„Не питайте. Имах проблеми с крака, не можех да ходя”, дочух да отговаря.

Един ден отидох и я заговорих. Казах й, че работя в медия и бих искала да разкажа за нея, за живота й. Отказа ми. Беше твърде горда, за да признае за трудностите си.

„Няма какво да кажа, не искам да говоря. Нямам работа от години.”, това й бяха думите.

Все още не знам името й. Не знам на колко години е. Нито дали има деца. Не знам нищо за нея, освен, че познавам онази тъга в гласа й, която се носи, когато се провиква за ''топлите гевреци''.

Тъга и отчаяние. 

Всяка сутрин я виждам тази баба, независимо колко е тъмно или студено навън. И всяка сутрин денят ми започва с въпроса "така ли се остарява в България?"

Разчитайки на стотинките от някой и друг геврек, защото вече сме ''негодни'' за работа, а пенсията или не стига, или я няма изобщо...

Трябваше да ви разкажа за старата геврекопродавачка. Защото историята й е огледало на мястото, в което живеем. На възможностите, които имаме или по-точно, които нямаме.

Така ще остареем и ние. Ако сме горди, ще продаваме гевреци, за да преживеем старините. Ако ли не ...ще седим и тихичко ще мрънкаме, докато не дойде краят.

Не е много оптимистично, знам.

Пиша този текст от телефона си, старата геврекопродавачка е тук, до мен, на спирката и чака някой да си купи геврек.

Просто искам да кажа, че тя вероятно е начия баба.

Можеше да бъде и моята, или вашата.

Край.

© 2022 Lentata.com | Всички права запазени.