ЗНАНИЯ ЗА СМЕТ. ИЛИ ЗАЩО ОБРАЗОВАНИЕТО НИ Е БОКЛУК.

Това, което виждате на снимката - не е боклук.

Нищо, че е захвърлен до чувала за смет.

Това, уважаеми читатели, е трудът на вашите деца.

Тая купчина хартия е съставена от десетки курсови работи, написани от студентите по журналистика в Софийския университет. Предадени са на доцент с престижно реноме, чието име няма да спомена. Не от страх, а защото преподаватели с отношение като неговото са много и навсякъде, затова вероятно вече сте го срещали с други имена...

Снимката на „боклуците” е направена само ден, след като ги предадохме на „боклукчията”.

Предполага се, че преподавателят трябва да отдели от скъпоценното си време и да ги провери, както ние сме отделили от нашето, за да ги напишем. Вместо това обаче всички получихме 6-ци, а на доцента не му се наложи да си губи времето в четене. Така, дет се вика, и вълкът е сит, и агнето – цяло.

Истината е, че всички студенти тайничко подозираме каква е съдбата на великите ни умотворения, събрани в университетските творби – отиват за подпалка на нечия печка.

Знаем и че много често никой не ги чете, но все пак ги пишем, ей така, да отчитаме дейност.

Предвид тези факти, съвсем не очакваме преподавателите да пазят писанията ни в сейф, макар да носят наказателна отговорност, ако изхвърлят някоя от официалните курсови или дипломни работи.

Eдин приятел ме светна, че са длъжни да ги пазят, защото МОН ги проверява за копиране от Интернет чрез специален софтуер. Но да видиш работата си изхвърлена до чувала с тоалетната хартия от WC-то на Журналистическия факултет...

Това вече идва в повече.

Поне от куртоазия да бяхте изхвърлили материалите ни извън сградата, а не редом до фекалиите ни!

А този учител би трябвало да ни служи за пример.

Би трябвало да ни мотивира да работим и да се учим.

Би трябвало поне да уважи труда на студентите си.

Би трябвало да ни покаже какъв е смисълът от образованието.

Би трябвало...

Но не ви разказвам това, за да жаля клетите студенти.

Разказвам го за техните майки и бащи, които взимат заеми, за да изпратят детето си да се изучи. За бабите и дядовците, които отделят от пенсиите си, за да има с какво внучетата им да стигнат до София-та. За малките братя и сестри, които се хвалят с постиженията на каките и батковците си  и мечтаят да са като тях...

Всички вие трябва да знаете, че висшето образование у нас е пародия и низ от разочарования, които се редят едно след друго, ежедневно.

Децата ви се учат, но не на материала в университета. Учат се как да се справят с апатията, със злобата, с абсурдите, с живота.

А за това диплома не се дава.