Сбогом на дезертьорите

Гласуването става задължително, знамето на Европейския съюз ще бъде осветено като свещено, а ходенето на война вече няма да е същото. Вече ще е по желание, ще е резултат на осъзнатия избор и по нищо няма да се различава от избор на ресторант за вечеря.

Нали за това живяхме – за да заживеем накрая честито в консуматорския хаос от немислими досега житейски избори. Това е десертът на усилията ни – когато се зададат лоши времена и ще има нужда от млади мъже, те сами да избират какви да бъдат. Дали да бъдат войници, или нещо друго, което вече няма да е дори обидно.

Война ли - благодаря, но ще ви откажа. Тези дни не ми се ходи по фронтове и не ми се мре за нищо на света. И без това на този свят отдавна няма нищо, за което си струва да мреш.

Всичко е отживелица – и държава, и граници, и семейство, и вяра, и чест. Да не би да ги произвеждат само в единични бройки, да не би да не можем да си поръчаме нови – опомнете се, кой свят обитавате, в кой век живеете. 

Трябва да сме доволни и особено горди, защото изглежда невъзможно световната консуматорска наука скоро да изобрети по-модерно право на осъзнат избор. И то в момент, когато навън мирише изключително лошо на лоши времена, когато тези времена не са отвлечена хипотеза. Чакаме ги с нетърпение да настъпят и тогава или ще загубим всичко, или ще намерим изгубените си естествени приоритети. 

Няма нищо естествено в мирно време да е забранено дезертирането от избори, а във военно време дезертьорите да бъдат забранени като понятие. Сбогом на дезертьорите - такива вече няма да има, ще има само клиенти. Не обаче клиенти на военен полеви съд, а клиенти, които винаги имат право. Имат право да избират дали да се бият, което няма да бъде считано за геройство. Имат право и да се покрият на сигурно място, което няма да бъде считано за предателство, дори за най-банален човешки страх няма да се брои.

Няма нищо естествено в мирно време да не можеш да плюеш върху синьото парче плат с жълти звездички и да вееш червено парче със сърп и чук, ако не искаш да свършиш в затвора. А пък във военни времена да имаш право да отказваш защита на българското знаме и да ти се разминава най-много с клетви до девето коляно.

Може да се каже и още по-патетично, но не търсете патетика. Търсете естествените приоритети, търсете истинската нормалност. Опасявам се само, че тя вече е невъзможна за намиране извън реалността на най-лошите от лошите времена.

Иначе в сегашната реалност ще приемаме за нормалност разни досадни педали да определят критериите за престъпник и за човек на годината. За ловците на нелегално преминаващи границите ни те ще искат затвор, за убийците в затвора ще искат почести. Това някога също може да е било немислимо като ходенето на война по желание, но днес е висока правозащитна култура. И тя стана такава, защото всеки път си казвахме – може да не е съвсем нормално, но какво по-нормално очаквате от досадни педали. Те просто са такива и трябва да ги приемаме като такива.

Заради приемането им изгубихме всички класически ориентири за нормалност. На кого някога му е минавало дори през умопомрачения мозък, че на дезертьорите от фронта може предварително да им се раздава амнистия. Но сега, казвате, времената са други, не е като едно време.

Ще кажете също, че всъщност целият свят си е напълно нормален, но ние живеем в ненормална държава. И няма нищо по-нормално от това мъжете да бъдат освободени от задължението да рискуват живота си за нея. Единственият им дълг ще остане да пазят европейското знаме чисто и неопетнено.

Гледайки обаче мъжете под това знаме в нормалните държави – дали те могат да опазят каквото и да е, след като не могат да опазят собствените си жени. Дали на новите нормални мъже въобще им трябват жени.