Актуално
МОЯТА МАЛКА РЕЧ НА ОМРАЗАТА (ЧАСТ 1)

Гост-автор | 27/03/2016

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Автор: Степан Поляков

Снимал съм филми и съм писал репортажи в Сирия, Ливан, Египет, Тунис, Алжир, Мароко, Турция и в поне още два пъти толкова страни от Субсахарска Африка. Което означава, че имам стотици случки с местни хора по тези каменисти терени.

Започвам с това, защото очевидно днес подобно уточнение, е необходимо. Кървящите сърца на онези, които крещят „Добре дошли, бежанци!” и пишат страстно из Интернет, са виждали пясък само на Майорка и по българското Черноморие. В образованите им колежански глави е такава неуправляема вихрушка, че дори хабубът, мощната пустинна буря, не може да се мери с нея. Учудващо е, че дори хора, които съм смятал за разумни, също лесно се повлякоха по общия хор на давещо състрадание към пътуващите мюсюлмани. Като казваме давещо, а, да – едно детско тяло лежи мъртво на гръцки плаж.

Нали така?

Да започнем оттам тогава. Много, много вопли чухме за това дете. Убеден съм обаче, че този кадър е замислен някъде в Анкара, Аман или Берлин (последното не съм го споменавал). Но да не влизаме чак в такива теории, може бащата просто да е импровизирал.

В Арабския свят детето принадлежи на бащата, такъв е изразът - принадлежи. Какво по-благородно за ислямската кауза да принесеш детето в жертва, особено ако ще има такъв потресаващ ефект. Нали Голда Меир беше казала, че мир между Израел и Палестина може да има, едва когато палестинците започнат да обичат децата си повече, отколкото мразят израелците.

Естествено, че този, бащата, е физическият убиец на детето. Той е жив, а то мъртво. Подлец!

И сега да стигнем до една подробност, която никога не се споменава.

Арабите не могат да плуват, негрите също (да сте виждали някой Хасан, световен в дисциплина кроул?). Мнозинството от тях изпитва страх и отвращение към морската вода. Чувам вече неолибералното ръмжене – „расист”.

Може, аз пък мразя баскетбола. Десетина огромни черни мъже се блъскат и скачат под някаква мрежичка. Не, не мисля, че имам бизнес там. Пак аз съм расист, нали?

Няма логика, никаква здрава логика, стотици хиляди хора, които не само не могат да плуват, но за първи път виждат море, да препълват лодки и гемии и да се втурват да плават със страст сякаш са Колумб или Магелан.

Може би и тях научните открития ги влекат към морето?

Да бъдем честни, те не бягат от война, както е известно, идват от Турция. Но искали по-добър живот. Че кой не иска, я стига!

Но точно тези, които в Европа най-много крещят, че всеки има право на щастие (о, Боже, нима!), после най-оглушително мълчат, когато става дума да свършат нещо, освен, разбира се, да поднасят цветя пред лобното място на невинните в Париж като Боно, а после, няколко часа по-късно, да крещят в Белфаст „Отворете границите си, отворете сърцата си!”. Има убити невинни хора, а ти пак за пари мислиш, хей, Боно!

Но пресата ни задължава да се прехласваме на тъпите му бели рози, които дори сър Елтън вече смята за демоде. Поне по мъжките сватби.

И, естествено, сещаме се сега за приятеля им свети Боб Гелдоф. Преди два месеца мултимилионерът обяви, че ще прибере у дома си четири семейства бежанци и със скверни думи заклейми всички нас, които не го правим.

Е, няма репортер от цялата световна преса, който да се е докопал до отговор къде са тия клетници, дето свети Боб щеше да ги настанява. Няма, нито дума. Тишина!

Или съвършено нахалният Къмбърбач, който вместо да се радва на подаръците, които напоследък получава от Съдбата (той в Бог не вярва), на края на всяко свое представление на „Хамлет” изисква от публиката си да дари пари за „тези, които са също бащи, майки, братя, сестри - също като нас”. И тогава идва звучният му шамар „Политиците да се шибат!”. След като току що е бил Хамлет. О, скъпи - толкова пънки!, толкова старомодно!

Само че, тук става дума за едни хора, които не са бащи и братя точно като нас. Бащата, който даде безброй интервюта и се превърна в световна шоу звезда, след като преди петнайсет минути беше удавил сина си, не е баща като нас.

Не, ние щяхме да се борим до последен дъх за детето си, за чуждото, предполагам – също (помните българина на корнуелския плаж, който извади детето на англичаните и загина). Не сме и братя като братята на онези, мореплавателите. Европейците обикновено защитават до последно родината си – а родината означава нещо просто, далеч от представите на кресливците в парламента – това са просто майка ти, баща ти...

Тези мъже, които идват от Сирия на тълпи са дезертьори, най-презряната категория във вековната философия на Европа.

Страхливецът, отказал да защити децата си, родителите си, възрастните си съседи... Избягал. Разбира се, в търсене на по-добър живот, според новите нрави, които позволяват всякаква свинщина, стига да е в името на това и стига да е от определени хора.

„Добре дошли, дезертьори!”, така е по-правилно, нали, Кървящи сърца?  Дезертьорите имат и още едно оправдание, понеже не били съгласни да се сражават за един режим, който мразят. Сигурно е така. Но да помислим, ако преди 89-а ни беше нападнала Югославия, Турция, Албания, какво щяха да очакват близките ни от нас, войниците, в армията? Да вземем оръжието и да ги защитим или да обясним, че мразим режима и имаме право на лично щастие. След което набързо да се изметем при милозливите студентки от  Гьотеборг или Барселона.

Обратно е, първо защитаваш страната си, после сваляш режима. Поне така беше преди.

Очаквайте: Моята малка реч на омразата - 2

 



Други статии от този автор



Коментари