Актуално
Търсите свобода на словото в държава, в която няма свобода на мисълта

Каролина Касабова | 15/04/2016

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

„И за какво си я записала тая журналистика“ укорява ме мой близък, който наближава трийсетте.  „Преориентирай се, докато още можеш! Няма хляб в тая професия, работата е много, а парите – нищожни.“
Приятелският съвет идва от човек, завършил същата специалност и практикуващ в момента журналист. Той обаче възнамерява да се „преориентира“ и да започне да работи в IT фирма, щял да се занимава с поддръжка. Парите били повече, сигурността – също. „Бягай, спасявай се, още си млада, но след години ще си трошиш главата!“

Не мога да облека в думи отчайващото чувство да тръгнеш по даден професионален път и да срещнеш човек, който се връща от него, крещейки  „Гоу бак, ИМИДИЪТЛИ!“.
Все едно да си надуеш балон с мечти и някой да ти го спука в лицето. По същия начин се почувствах и след случая на свалените карикатури на Чавдар Николов (подробности тук http://front.bg/bulgaria/society/za-karikaturata-na-chavdar-nikolov).
Ужасяващо е да видиш на живо как държавният апарат упражнява форма на политическа цензура, за която си чел само в учебниците по история в раздела 1944-1989 г. Но случилото се не изненада никого поради една очебийна и неоспорима причина:

Свободното слово не може да вирее у нас.

Няма нито почва, нито нужните условия, нито някой, който да се грижи за него. Вината за това не е в медиите или управниците. Вината е в българина. Той е научен да мълчи, да търпи, да псува наум, да достига пределите си, но да държи устата си затворена на всяка цена. Затова хората, дръзнали да напуснат зоната си на комфорт, биват смачквани. Пасивността на езика се възпитава от ранна детска възраст – ако не се подчиняваш сляпо на родителите си, значи си лошо и непослушно дете; ако отговаряш на учителите и мислиш по-различно от тях, значи си проблемен тийнейджър; ако имаш критична мисъл и смелост да изкажеш мнението си, значи шансовете да си намериш работа се понижават драстично, все пак никой шеф не обича всезнайковци.

Сблъсквала съм се лично с всичко, което описах, затова преди години  взех съдбовното решение да уча журналистика. Ще променям хората! Ще променям света! Ентусиазмът ми кипеше интензивно и едва го сдържах. Амбицирана и по детски наивна, записах кандидатстудентските курсове в СУ. Да, този, същият, който наскоро  забрани на преподаватели и студенти да дават медийни изяви без да се консултират. По време на курсовете един кандидат-студент написа обективен, подробен и напълно рационален текст, защитаващ легализацията на марихуана у нас. След проверката от престижните преподаватели, той получи Слаб 2.

Рецензията гласеше: „Авторът защитава теза, която е в разрез с Конституцията на България!“. И нищо повече. Момчето получи двойка, задето мисли „противоконституционно“. Излишно е да казвам, че ентусиазмът ми угасна безвъзвратно.

В този момент разбрах, че не може да има свобода на словото в държава, където няма свобода на мисълта. А тя очевидно липсва не само в медийното пространство, но и в съзнанието на средностатистическия българин. Конформизмът е станал (или винаги е бил!) сред най-изявените харатектеристики на народопсихологията ни. Хората говорят онова, което събеседниците им искат да чуят. Медиите предлагат  онова, което масовите потребители търсят.

Свобода няма, но и не липсва на никого.

Остатъците от стойностното слово се губят заради безбройните цензури. Вече е забранено да наричаме османското присъствие – турско робство, масовото изтребление – геноцид, етническите роми – цигани, хомосексуалистите – педерасти, затлъстелите хора – дебелаци и т.н., Отнемат ни дори правото да се присмиваме на хората, които ни управляват и не стават за нищо друго, освен за карикатури... Но за всяко „некоректно“ изказване те грози КЗД, европейски съд и солена глоба.
Или най-малкото – внезапно ще ти прекратят договора за работа и ще изтрият всички  творби, които си създавал  години наред.
Само едно телефонно обаждане е нужно да заличи всичко, сякаш не си съществувал. Остава общественото порицание, че се „вреш между шамарите“.

Затова в държави като Франция убиват карикатуристи, а в България журналистите стават работници по нечия IT поддръжка.

Е, к‘во пък. Моят приятел ми е обещал, че ако реша да се преориентирам, щял да ми измисли нещо за правене в неговата фирма...

 



Други статии от този автор



Коментари