Актуално
Портрет на една българка

Мария Николаева | 20/04/2016

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Не, няма да видите снимката й на корицата от лъскавите списания, където тя да обяснява в разтърсващо интервю как е правила сви*ка на някой футболист.

Тя не ходи в чалга клубове, не мята салфетки, не се тагва от Карибите и не демонстрира добре препечени задни части на фона на палми и ослепително син океан. Тя е просто една българка. Невидима е.

Тя може да е жената в трамвая до вас или съседката ви.

Историята й е простичка и едва ли би попаднала в медиите – живее сама с двете си деца, ходи на работа, почива единствено в неделя и се опитва да оцелее с 900 лева, от които плаща наем, ток и всякакви други разноски.

Историята на Цветанка Тодорова е „класика в жанра” – израснала е в дом за сираци, на 18 забременява, на 24, след поредния жесток побой бяга от мъжа си, попада в „Анимус” и опитва отново да събере парченца живот с малко бебе на ръце и по-голямото си дете.

Докато си говоря с нея, най-много ме стряска философската й примиреност. До такава степен е свикнала да бъде мамена, блъскана, унижавана, че приема всичко това за нещо съвсем нормално.

В България просто така се случват нещата, твърди тя и разказва, че често работодателите усещали колко е отчаяна и намаляли заплатата, знаейки, че няма друг избор и ще остане при тях заради мизерията.

Цветанка попада в детски дом, когато в рамките на две години губи първо майка си, а после и бащата. Нетипично за подобни учреждения учителите виждат таланта й в рисуването и я насочват към художествено училище със специалност „керамика”.

„Забелязаха ме и започнаха да ме водят по различни приеми и срещи с официални лица. Г-жа Елена Костова вечно мене ме тикаше на немските посланици, за да финансират програмите й”, спомня си Цветанка. За нея всичко приключва, когато се влюбва в арменец, зарязва керамиката и става съпруга.

„И след пореден побой и с дете нямащо годинка отидох в „Анимус”.

После се крих по морето, накрая дойдох пак в София и така”, описва простичко историята си Цветанка, побрала житейското си страдание в няколко изречения.

А любовта, нима вече не вярва в любовта, питам аз, осъзнавайки, че звуча точно като онези надъхани журналистки, които в репортажи след трагедия задават на посърнали хора сакралния въпрос: „Как се чувствате?”...

Не, тя не вярва в любовта. Не я и иска: „Децата са се утвърдили вече като характери. Като гледам хората около себе си, в работа и на улица, ежедневници... и ми се струва твърде груб днешният живот. Хората са дръзки, някакси не ми се вписва да имам отново мъж. Не знам дали ме разбираш, но наистина си мисля, че може пак нещо лошо да ми се случи или някой да осакати душевно децата ми.”.

Последната работа на Цветанка е в ламаринено кафе до стадиона на ЦСКА. Прекарва дните си в пържене на картофи и риба. Така ще празнува и рождения си ден на 3 май. „Не мога да си позволя да си остана вкъщи, това ще наруши бюджета ми, ако почивам. Иначе нищо прекрасно няма в смрадта на цаца и пържено олио”, казва тя и обяснява:

„За да оцелеем, всичко ми е разчетено. Днес с ужас се постригах, дадох 5 лева и си мислех колко ли неща за храна можех да купя с тях.”.

Ние всички сме свикнали с емпатията и си казваме, че съпреживяваме историите на другите. Така поне сме възпитани, за да живеем с гъделичкащото съвестта усещане, че все пак сме добри. Но когато някой ти разказва така историята си, ти се струва като изкривена гротеска на живота, нереално, тъжно. Сещаш се за държавата на Николетите и Златките и другата реалност – държавата на една българка. Държавата, която Цветанка иска да напусне:

„Не ми се говори наистина, защото осъзнавам, че където и другаде да бях, но не тук, в Българя, пак така сама, щях да съм по-добре. Скоро всичко човешко ще умре в мен и с вързани очи ще хвана децата си... и на бос крак да е, ще пресека тази наша граница, за да променя нещата...”.

 



Други статии от този автор



Коментари