Отива ли си разумът от Европа

Въобще не е толкова драматично колкото изглежда или поне не по този начин, по който си го представяме. Това, разбира се, не означава, че няма за какво да се замислим. Вчера английската провинция и Уелс казаха Великобритания да напусне ЕС, макар че големите градове, Шотландия и Ирландия се оказаха на противоположното мнение. От референдума обаче не следва, че от днес островът вече не е в Европа. Самата процедура по излизането ще отнеме поне две години и то ако парламентът потвърди волята на референдума, а правителството (настоящото или някакво бъдещо, ако това подаде оставка) задейства съответните клаузи от Лисабонския договор. Както се вижда, за да излезе Великобритания от ЕС, са необходими три условия, от които засега се е изпълнило само едно.

Въпросът за напускането повдига обаче други въпроси и в крайна сметка поставя на проверка европейската идея като такава. Ще се пропука ли европейското единство, ако Великобритания излезе? Мисля, че каузалността е обратна – ако тя излезе, то това ще стане, защото европейското единство вече се е пропукало. А може би се е пропукало, защото обединена Европа прегрява, боксувайки на едно място, без да успява да се движи към целта, която сама си е поставила. Наистина, след двете световни войни през ХХ век, сегашната европейска доктрина изглежда най-разумна, защото е доктрина на мира. Мирът е прекрасен, трябва да сме денонощно благодарни за него, както и за антибиотиците и пенсионната система, но мирът не е достатъчен. Човекът е взискателен бозайник. Обединена Европа обеща да осигури и други важни неща. Икономически растеж. Днес той е по-малък от необходимото, защото икономиката е прекалено регулирана, а е такава, защото не може да бъде друга, когато веднъж сме избрали федералния път на развитие. Малкият икономически растеж не успява да финансира огромната социална държава, от която произтичат и регулациите, които пък правят растежа малък. Параграф 22 – социалната държава се нуждае от икономически растеж, но сама го потиска, защото е социалистическа, а не капиталистическа.

Другото, което очакват хората от обединена Европа, е да издигне огради. Каква е логиката на оградите: аз ставам член на нещо, което ме приобщава, но ме и разграничава, издига ограда между мен и света, прави ме член на елитен клуб, аз вече не съм като другите, имам някакви привилегии в сравнение с тях – например мога да пътувам свободно, да работя и да въртя бизнес навсякъде в границите на нещо, наречено Шенген. И като работя и пътувам, съм по-богат и по-успял от онези, които не могат да го правят. Обаче през последните години, белязани с масови миграции и нахлувания в Европа на огромни количества хора, които поне на пръв поглед не би трябвало да са там, чувството за уютна ограденост и защитеност от външните стихии сякаш се поставя на изпитание. Член на какво съм аз? – се пита европеецът. – Що за мой дом е този, в който всеки може да влезе и не само да ми наднича в паницата, ами да натопи в нея и лъжицата, която си е донесъл?

По този начин разочарованието от несбъднатите мечти за благоденствие и разрушаването на оградите будят в душата на обикновения човек, онзи, от когото се очаква да се изказва по референдуми, основателни съмнения. Когато се сумират всички такива съмнение, се оформя и голямото съмнение дали Европа въобще е способна да я има. Това съмнение е много изгодно, защото генерира обществена енергия, която просто трябва да бъде насочена на някъде. А специалисти по насочване на обществени енергии има много и талантливи. Самото движение на обществените енергии е изключително доходно за онези, които го направляват.

Какво означава за България излизането на Великобритания от ЕС? На първо място нова вълна на скептицизъм. Ние сме страна, която и като икономика, и като природни и човешки ресурси е от типа, който не диктува световната политика, а се съобразява с нея. Да водим самостоятелна външна политика е такъв майсторлък, че досега май никой не е успявал да го постигне. Когато решим, че Европейският съюз се клати и че нашето членство в него не се простира до хоризонтите на неопределеното бъдеще, тогава, щем – не щем, ще си дадем сметка за всички алтернативни пътища. А в теоретичен план пътищата са три – балкански, европейски и евразийски.

Балканският е най-хубав. Без да броим Скандинавието, Европа има три големи полуострова: Пиренейски, Апенински и Балкански. На два от тях хората са имали мъдростта да създадат единни национални държави (Испания и Италия) въпреки етническите и културните различия помежду си. На третия – не. Въпреки че хърватите и българите са по-близки помежду си отколкото пиемонтците и калабрийците, онези имат обща държава, а ние нямаме. Вярно, на балканите има и едно явление, наречено Турция, която винаги ще бъде чуждо тяло, но по-решаващото тук е, че нашите процеси заради същата тази Турция започват да се развиват доста по-късно, тогава, когато на международната сцена вече има Велики сили и те няма да допуснат да се появи още една такава. Освен това Балканите нямат и своя Рим – кое ще е столица на една голяма балканска държава? Улпия Сердика ли? Не звучи лошо, ама няма да стане. Или по-скоро Балканите имат своя Рим, своята естествена столица и това е Константинопол, но той е в Турция. От друга страна днес Турция все още не е наясно със себе си какво иска да бъде – европейска страна или лидер на ислямския свят. Ето защо тя трудно може да се впише в някакви наши хипотетични дългосрочни сметки. Затова и балканският път пред България е утопия и някаква теоретична конструкция, която става само за чесане на езици в кафенета и хладни механи.

Другият, различен от европейския, е евразийският път. И той е само теоретичен, но в такива времена никой не знае какви мисли могат да дойдат в главата на „народния гений“, онзи, който измисля пословиците. Евразийският път е само теоретичен, защото и Евразия като общност е единствено теоретична, по-скоро идеологическа, отколкото икономическа или политическа конструкция. Ето защо противопоставянето по тази линия не е толкова Европа-Евразия, нито даже Запад-Изток, защото и западът и изтокът са прекалено сложни неща, за да бъдат облечени всяко в своя екип и да бъдат пуснати да се състезават под крясъците на запалянковците. Противопоставянето е между Европейския съюз и Русия и трябва да признаем, че има случаи, в които Русия се представя твърде добре, въпреки че дори и само като икономика е 10 пъти по-малка от Европа. Причината за това добро представяне не е силата на Русия, а слабостта на Европа. Иначе Русия не е нищо повече от епигон на Западна Европа (още от времето на Петър I), но с огромно самочувствие на империя – самочувствие, което за нея има повече вътрешно, отколкото външнополитическо значение. Тя не може да бъде сама по себе си, нито да създаде с някого другиго общност, към която България да се присъедини, ако европейският кораб тръгне да потъва. Затова е евразийският път пред България е утопия и чесалка за езици, само че по-опасна. Защото по пътя към една невъзможна цел могат да се случат страшно много странични простотии.

И третият път е този, по който вече вървим от близо 30 години – европейският. Европейската култура е култура, към която ние принадлежим от хилядолетия. Още траките са били римски граждани. Османската империя ни води „рум миллет“ , римски народ. Така Османската империя признава, че хората са най-общо три вида: правоверни (мюсюлмани), християни (римляни, европейци) и езичници. При тази парадигма руснаците също са „рум миллет“ и аз винаги съм смятал, че мястото на Русия е в Европейския съюз, но това е тема на друг, дълъг и мъчителен, разговор.

Сега къщичката на Европа се клати. Не много силно, но достатъчно за да направи впечатление и да предизвика първи позиви на истерия. Керемидите се разместват и се пукат. От тавана тече. Ной кой е луд да зарязва къщата си, ако таванът прокапе, и да тича на улицата под дъжда? Добрият стопанин се качва на покрива и го поправя с любов и жертвоготовност.

Какво не е наред в Европа днес? Единствено това, че Европа отстъпва от Европа. Европа, изобретила капитализма и свободния пазар, днес ги подхвърля на унижения от страна на всякакви социалистически и либералстващи групировки. Европа, изобретила хуманизма, днес е свела човека от пълноценен индивид до бездушен обект на социални грижи, за които трябва да е вечно признателен и за които да дава почти всеки лев, който успее да изкара в лишената от честна конкуренция икономика. Най-накрая това е Европа, приела и съхранила християнството, което я направи различна от целия останал свят – открила нови континенти, създала страни като Съединените щати, Канада, Мексико, Бразилия и Австралия, създала машините и индустрията, изобретила компютрите и демокрацията. Защо университетите ги създадоха бенедиктинските монаси, а не монасите от Шао Лин?

Гордостта е грях, но достойнството не е. Нашето достойнство произлиза от това че сме европейци, защото не можем да сме други. Такъв трябва да бъде и нашият избор дори и в трудни времена. Ако някой агитира за нещо друго, то го прави не защото не се чувства европеец, а защото си има нещо лично на ум – например е преценил, че му е по-добре при беззаконие, отколкото в среда на законност. Ако рибооките европейски чиновници ви дразнят – махнете ги. Но не се предавайте вие вместо тях, не напускайте къщичката, дори и таванът ѝ да е прокапал. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Източник: Препубликувано от sulla.bg