Светът на ръба

Светът на ръба
18-09-2016г.
42
Гост-автор

Отвъд ръба

Предговор на Томаш Фиалковски към второто издание на книгата му с интервюта със Станислав Лем

Разговорите, чийто запис залегна в основите на тази книга, проведох със Станислав Лем през последните години на миналия век. Първото издание на „Светът на ръба“ излезе през 2000 година, наистина на ръба на новото хилядолетие. Когато обаче избирахме това заглавие, ние имахме предвид не толкова условната времева граница, колкото прага на новата епоха – епохата на биотехнологиите, която нажаленият писател наблюдаваше едновременно очарован и ужасèн, съзнавайки, че няма начин те да бъдат осуетени независимо от евентуалните опасности и етичните дилеми, които вкрачват в живота ни ведно с инвазията на технологиите. Ако не греша, точно един ден след смъртта му дойде новината за отглеждане от стволови клетки на човека на орган за присаждане.

Нашите разговори приличаха на плаване в бурни и почти немаркирани води, на бродене в гъсталака от различни и неведнъж изумителни теми, между миналото и бъдещето, между личното и общото. Станислав Лем се връщаше към биографията си, към детството в Лвов, към следвоенното начало в Краков и пътуванията си в чужбина, главно тези в Русия. Конфронтираше своите прогнози от Summa technologiе и други свои книги със света около нас. Правеше това не без чувство на удовлетворение – много от тези прогнози се бяха сбъднали, и то по-рано, отколкото той бе очаквал, – ала също и с горчивина, разочарован от немалко аспекти на съвременната цивилизация и злотворното прилагане на новите открития от страна на хората.

По-малко от година след публикуването на „Светът на ръба“ авторът отбелязваше своя осемдесети рожден ден[1]. Юбилейното тържеството бе предвидено за предния ден, на 11 септември 2001 г. Когато в четири следобед се събрахме в конферентната зала на новата сграда на улица „Любич“, кулите на нюйоркския World Trade Center от часове бяха превърнати в руини. Разбира се, подготвената програма беше отменена, а юбилярът, вместо да приема пожелания, разпитваше присъстващите за новини от атентата. Тогава си помислих, че насловът на нашите разговори придобива ново, драматично значение: светът, нашият свят, действително се бе оказал на ръба…

Днес, в първата годишнина от смъртта на Станислав Лем, си струва да разгърнем „Светът на ръба“, макар и само за да чуем гласа на писателя, на великия писател, който гледаше по-надалеч и виждаше по-далеч от другите. „И ярост искрена облъхва / разнообразните ми занимания“ – пише Чеслав Милош в стихотворението си „На Джонатан Суифт“. Когато си припомням това великолепно стихотворение, пред очите ми се изправя Лем в неговия краковски кабинет-библиотека, сред купчините списания на различни езици, коментиращ действителността със страст, хумор, понякога с гневна ярост, алергичен към глупостта и злото, но никога безразличен.

Надявам се именно такъв Лем да открият в тази книга нейните нови читатели.

Март 2007

* * *

РАЗГОВОР ЧЕТВЪРТИ

За пътуванията в чужбина, приключенията в Русия и огромната яребица

 

Вие успявате доста рано да се измъкнете в чужбина от изолираната от света Полска Народна Република.

За разлика от мен жена ми винаги е била запалена почитателка на пътешествията. Отплувахме в рейс с „Мазовше“, едно страховито корито с плоско дъно, докарано май че от Балатон, и за първи път се сблъскахме с истинския свят на капитализма – беше средата на петдесетте години, а на борда беше събран тогавашният полски елит. Посетихме Норвегия и Дания; в Копенхаген отидохме в два часà през нощта в „Тиволи“. Витрините на всички магазини сияеха в светлини. Господата тръгнаха на една страна, дамите – на друга. Мъжете запазиха равновесие на духа, затова пък жените се върнаха напълно сломени от видяното. На тази екскурзия бях пренесъл нелегално в джобчето за часовника опасната сума от двайсет долара, съпругата ми си купи с тях плетена блузка, която се разпадна на две части, когато я изстискваше след първото пране в Краков.

Когато западногерманският режисьор Курт Метциг снимаше „Мълчаща звезда“ – един ужасен филм по „Астронавти“ – и аз за първи път заминах за ГДР, донесох от там куфар с различни чудесии. Жена ми тъкмо лежеше простинала в леглото и заедно със сестра ѝ току се възторгваха я от дамската чанта от истинска пластмаса, я от бутилката с алкохол, също пластмасова, я от пластмасовите гуменки…

„Астронавти“ излязоха в ГДР като „Der Planet des Todes“[2]. „Магелановият облак“ носеше странното заглавие „Gast im Weltraum“ („Гост в космоса“) – но имаше там осем или девет издания, и то в голям тираж. Вземах в банката дебела пачка източни марки, сядах в метрото, пътувах до Западен Берлин, там ги сменях за западни – три срещу една – и се развихрях, купувайки различни неща, главно за жена си. За упражняването на това деяние ме изкуши един член на Съюза на писателите от Варшава; днес се казва Марцел Райх-Раницки и живее в Германия. В началото малко се страхувах. Когато излязохме от метрото и видях западногерманските полицаи в дълги бели униформи, имах усещането, че на челото ми е изписано: „Този е изпод червената звезда“, и че тези полицаи тутакси ще се нахвърлят върху мен.

Преди изграждането на стената ли беше това?

Все още нямаше никаква стена, пътуваше се сравнително свободно, тъй че аз започнах да ставам нагъл. Беше зима, бях купил за жена си изкуствено кожено палто до коленете – изкуствените материи тогава бяха на мода, – но трябваше някак си да премина през граничните зони. Затуй облякох палтенцето с яка от бобър, на главата си турнах кожена шапка, седнах в ъгъла на вагона на метрото и цял се скрих зад разгънат брой на „Правда“: ето ме, советский человек, седя си и „Правда“ чета! Митничарите провериха целия вагон – мен дори не посмяха да ме заговорят. Ако ме бяха заговорили, впрочем, щях да им проговоря на руски…

По-рано бях получил предложение за издаване на „Астронавти“ в СССР, но се налагало да се направят около сто поправки. Понеже вече бях минал през изстисквачките на „Болница на преображението“, заявих, че никакви поправки няма да има. И мина-не мина време, издадоха я – без поправки. Другояче стана със „Соларис“. Когато в първите години на осемдесетте години се пренесох да живея във Виена, започнах да получавам писма от някакъв преводач на име Нуделман, руски евреин, емигрирал в Израел. В списанието, което издавал там – казваше се „22“, и до днес не знам защо такова заглавие, беше поместил статия, в която посочваше съкращенията, направени от съветската цензура в руското издание. Нищо не знаех за тях, имах на главата си по-важни неща от това да чета романа на руски – а сега научавах, че всичко, що се отнася до Бога, религията и тъй нататък, е било старателно изчистено. Разбира се, днес излизат пълни издания, без никакви съкращения – но тогава времената бяха други…

Тогава ли започнаха Вашите експедиции до СССР?

В Русия ставах все по-известен, а на тема „Соларис“ беше откачил не само Тарковски, за чийто филм с него страшно се скарахме – но за това съм разказвал подробно на Береш. Само да се появя в Москва, и учените ме отлюспваха от писателската делегация. Затова не се запознах с никакви писатели, може би с изключение на братята Стругацки, а само с физици, астрофизици, кибернетици; канеха ме на закуска, обяд, вечеря. Започнах също да се срещам с дисиденти, които ми задаваха трудни въпроси като например: защо у нас няма самиздат. Не знаех какво да отговоря – при тях вече имаше и самиздат, и тамиздат, тоест, онова, което се печаташе в чужбина. Един ден посетих така наречения Институт за високи температури край Москва, за който трябваше да имаш специален пропуск и изнесох нещо като беседа за работещите там. После, докато се обличах, някой пъхна в ръката ми листче, на което пишеше: „На този човек може спокойно да се доверите“. А човекът ми каза: „Моля, излезте в девет вечерта от хотел „Пекин“, където живеете, и застанете на ъгъла“.

Речено – сторено: излязох пред хотела, след малко наближи запорожец – неголяма кола, затова пък пълна с хора. Питам: – Как да се кача? – Няма проблем! – Седнах на нечии колене и потеглихме в черната московска нощ. Озъртах се дали не ни гонят някакви кагебистки камионетки, но не. Пътувахме из тъмни сокаци, после ме въведоха по някакви стълби – и внезапно се отваря врата, избухва електрическа светлина, а до масата цветът на руската наука, сред тях председателят на Академията на науките, при това естонската, както и професор Шкловски, с когото вече се бях запознал – той беше радиофизик, организираше с Карл Сейгън симпозиум на тема контактите с други цивилизации.

Сядаме, на масата чиния, нож, вилица, отдясно кутия вносна бира, отляво малка кутия цигари „Кемал“. И ми заявяват: – Здесь можно говорить все! – Аз им викам: – Щом може да се говори за всичко, то отговорете ми, моля, на един въпрос. Имам идея за книга за един суперкомпютър, който би изнасял лекции на тема човечеството и неговите съдбини. Това има ли смисъл? – Ну, конечно – и започнаха така да ме юркат, че много скоро след завръщането ми в Полша се появи „Голем“…

По това време ли се запознахте с братята Стругацки?

Не, с тях се срещнах в Петербург, тогава все още Ленинград. Това е друга история. Заминах там по инициатива на моята преводачка Ариадна Громова – вече не е сред живите, милата. В полунощ от Москва заминаваше влак, целият от спални вагони, който пътуваше директно за Петербург, без да спира никъде. Има легенда, че този влак на едно място прави полукръг – точно там, където царят, рисувайки на картата маршрута му, е придържал линийката с пръста си. Не знам дали това е истина.

В Петербург се случиха много неща. Живеех в хотел срещу великолепния Исакиевский собор, а стаята изглеждаше така, сякаш миг по-рано от нея е излязъл царски офицер: дамаски и прочее. Братя Стругацки ми вадеха душата с памук: по време на разговора ни поставиха на масата бутилка коняк с три звезди и щом само тя се изпразваше, по магически начин се появяваше следващата. Но не им се дадох и излязох от ситуацията с чест.

Пишехте ли си с вашите руски познати?

Не, но например нобеловият лауреат професор Франк ме посети, когато пристигна в Краков.

Познавали сте и друг Нобелов лауреат – професор Капица.

Така е, макар той вече да не пътуваше. Години по-късно в Краков дойде неговият син. Самият Капица ме прие в Москва, затвори се с мен в кабинета си и си говорихме около един час. Сътрудниците му, които чакаха в коридора, бяха много разочаровани, та им казах доста лекомислено: – Който иска, може да дойде при мен в хотел „Пекин“. И вечерта дойдоха толкова гости, че нямаше къде да седнат, макар стаята да беше голяма, а камерната по замисъла си среща се превърна в нещо като митинг. Изобщо не очаквах такова нещо. Друг път едни физици ме поканиха на вечеря в ресторант на Нови Арбат. Огромна като цепелин зала, в нея келнерите трябваше да се возят не на ролкови кънки, а на велосипеди. Погледнах менюто и си поръчах яребица. Понеже в Съветския съюз всичко беше голямо, яребицата се оказа с размери на стара кокошка. Заседяхме се, а аз започнах да се въртя нервно на стола си, защото в десет и половина имах уговорена среща в моя хотел с един член-кореспондент на Академията на науките. Имах основания да се притеснявам, защото, като излязохме, се оказа, че имаме по-голям шанс да попаднем на Снежната царица, отколкото на такси – въпреки усилията на моите домакини, които самоотвержено се хвърляха почти под колелата на преминаващите коли. В крайна сметка пристигнах в хотела в единайсет и половина – пред вратата на апартамента ми академикът седеше на собствената си чанта, положена върху килима. И двамата се престорихме, че това е напълно нормално и че академиците не правят нищо друго, освен да седят на пода върху чантите си.

Преди второто ми посещение в Москва приятели ме посъветваха да си взема нескафе и подсладено кондензирано мляко. Пристигам в хотела – този път това беше хотел „Варшава“ на Ленинския проспект – и сутринта научавам, че няма мляко за кафето. Няма проблем – носех си кондензирано мляко. На етажа имаше малко прозорче, през което се даваше закуската, а пред него – дълга опашка, отчасти с гости от ГДР. Един инженер от там с жена си живееше срещу мен. Често пътувахме заедно с асансьора и забелязах, че най-вече жена му беше уплашена от присъстващата на всяка крачка съветщина. На закуска даваха съвсем прилични кренвирши, но обикновено не ми се щеше да стоя на опашката. Впрочем, бивах снабдяван с различни хранителни продукти: един руснак ми донесе ябълки, зелени и твърди като камък, друг – още една кутия мляко, и тъй някак си преживявах. В апартамента ми освен трите телевизора – защо три ли? – понеже някога някой от тях може да се развали, обясни ми хотелският персонал – имаше огромен хладилник, чудех се защо огромен, но скоро разбрах…

По онова време СССР не спазваше конвенцията за авторските права и там превеждаха без ограничения западната литература от областта на физиката и астрономията. Не притежавах способностите на Хойновски да се сдобивам с такива книги, но например и до днес имам целия Файнман на руски. Впрочем, и самите руснаци имаха, трябва да им се признае, първокласна наука. Говоря за точните науки, философията им беше пълна глупост. Както в Русия, така и в контролираните от нея държави. При едно от последните ми пътувания до ГДР бях поканен от президиума на тамошния писателски съюз. Срещата беше с напълно сюрреалистичен характер: аз говорех разни неща – разбира се, на немски, – а те се правеха, че не ме чуват, и отговаряха на съвсем друга тема, макар и също на немски. След два часа си тръгнах вбесèн и ужасно препил с чай, с който, не на себе си от техните дрънканици, непрекъснато се тъпчех.

Въпреки популярността си в ГДР май не сте имали особено близки контакти с хората?

Близки контакти може би не, но затова пък каква популярност! Когато подписвах книги при моя издател, в издателство Volk umd Welt, опашката продължаваше по стълбите, излизаше на улицата и там завиваше. Пред мен се издигаше купчина томове, в които като машина подписвах автографи, а час по час от опашката биваше издърпван за яката поредния тип, който нямаше пари за книгата и просто се опитваше да я открадне. Както научих по-късно, един от тях се бил връщал три пъти! Много съжалявах, че не ми бяха казали по-рано, той заслужаваше награда за упоритостта си.

По време на поредното ми пътуване, на което бях заедно с жена си, директорът на издателството г-н Грунер ме покани в дома си и там сред домашния уют ми се оплака, че когато пътува на панаира на книгата във Франкфурт, съпругата му остава в източен Берлин като заложник. После се пренесохме от източния в западния Берлин, живеехме в хотел „Sylter Hof“. Разполагах с доста пари, след като твърде изобилно ме издаваха и в двете части на Германия, тъй че наех такси за половин ден, за да ни вози из целия Западен Берлин. Таксито ни закара до самата стена, колкото е възможно най-близо, и от специално място ни показа изгледа на черния, обгорен Райхстаг, стърчащ като скелет на труп от другата страна.

Друг път, когато посетих Берлин с един роднина на жена ми, професор Олгерд Чернер, архитект, който беше участвал в изграждането Вроцлав от руините, преминахме границата с ес-бана, разглеждайки от високото предпазните съоръжения от източната страна: лентите на смъртта, изораната земя, спиралите от бодлива тел и стълбовете със самострелящи устройства. Пропагандата в ГДР твърдеше, че от западната страна стават страшни неща. В същото време, както е описал това Гомбрович в своя „Дневник“, там нищо не ставаше: възрастни дами се разхождаха с кученцата си, възрастни господа пиеха кафенце. Веднъж гледахме с жена ми марш на строените британските отряди под съпровод на музика, но и тогава не показаха атомни бомби…

Разбира се, още по-бдително бяха охранявани границите на самите Съвети. Преди доста време бяхме с жена ми на почивка някъде близо до източната ни граница, главно събирахме гъби по хълмчетата на Бешчадите, и нашите хазаи ни казаха, че в рекичката, която тече към съветската страна, са монтирани специални, закрепени с вериги мрежи, които да задържат всякакви плаващи обекти. Нито една кутия с вражески материали не би могла да премине през дупките на тези мрежи. Веднъж се изкачихме на доста височък хълм и видяхме как движещата се откъм съветската страна полутонна газка влачи подире си дълга опашка от прах и пясък: пътят, асфалтиран от полската страна, там все още беше черен. Затова пък в крайграничните гори бяха построени бетонни пътни отсечки, по които в Полша, ако се наложи, биха могли да нахлуят танкови подразделения, макар да бяха петдесетте години и за интервенция в Чехословакия все още никой не мислеше.

Във Вашата биография има един извънредно дълъг период на пребиваване в чужбина – нямало Ви е в Полша почти изцяло през 80-те години. Защо?

Когато беше въведено военното положение, аз, като всички други, се оказах изолиран от целия свят, включително и от моите издателски процеси. Успях да се сдобия с паспорт и заминах за Западен Берлин, докъдето можеше да се пътува без западногерманска виза. От там се свързвах по телефона с моя издател, доктор Зигфрид Унселд, шеф на Сурхкамп Ферлаг – за мен то беше така нареченото Stammverlag, в него бяха публикувани почти всички мои книги. И именно благодарение на Унселд бях поканен като така наречения visiting fellow за една година в западноберлинския Wissenschaftskolleg, тоест, Instytute for Advanced Studies, чийто ректор беше Вашневски. В Западен Берлин тогава имаше много поляци. Най-много се сближих с Бартек Бартошевски, прясно освободен след интернирането, живеехме наблизо един до друг на „Pacellallee“.

Вие сте написали предговора към немското издание на неговата книга за въстанието във варшавското гето.

Това имаше развитие през деветдесетте години. Когато Бартошевски стана посланик във Виена, даде в своята резиденция вечеря, на която ние бяхме тържествено поканени. По време на вечерята той стана, почука по чашата и произнесе реч в моя чест. Беше ми благодарен, че го бях въвел в немските издателства, където и до днес излизат негови книги. Това беше донякъде притеснително, но и, трябва да призная, много приятно. […]

В Берлин прекарах цялата академична 1982/1983 година. Животът ми беше фантастичен, единственото ми задължение беше да изнеса една лекция – избрах си тема от „Философия на случайността“, за това как възникват литературните шедьоври; при това не само получавах пари в банковата си сметка, но и се радвах на такова библиотечно обслужване, каквото никога не съм имал и няма да имам. Аз само написвах поръчките и ги слагах на масичката пред вратата на жилището си. Веднага получавах това, което можеше да бъде намерено в Берлин, онова, което се намираше в някоя от немските библиотеки – на другия ден, а ако се налагаше книгата да бъде доставяна от Лондон или от Америка, чакането траеше цели три дни… Натрупах направо купчини книги. Тогава започнах да се интересувам от латерализацията на мозъка след калотомия…

Същата операция, на която бива подложен Ийон Тихи в „Мир на Земята“.

Именно, в тази книга ще откриете ехо от моите тогавашни четения. Та, седях си аз в Берлин, а след горе-долу половин година успях да прибера там жена си и сина си. Имаше един унгарец, живеещ от години в Америка, също пристигнал като fellow, та той непрекъснато ми повтаряше: „Now or never“ – или сега оставате на Запад, или никога. Ние обаче не бяхме възхитени от подобна перспектива и решихме – също като семейство Бартошевски впрочем, – да си останем с полските паспорти толкова дълго, колкото е възможно. И успяхме. В един момент „Die Welt“ написа, че Лем е избрал свободата; отговорих с писмо до редакцията, че аз все още съм полски гражданин.

Докато бяхме в Берлин, много слабо можехме да въздействаме върху онова, което ставаше в Полша, но двамата с Владек поместихме в берлинския вестник „Tagesspiegel“ отворено писмо относно фалшифи-цираното от ДС писмо до властите, написано уж от Ян Юзеф Шчепански. Между другото, неотдавна, ровейки из библиотеката си, намерих една книга на – de mortus nil nisil bene, – но доста кошмарния г-н Йежи Витлин, негови записки от осемдесетте години. Там може да се види как онези години са били виждани от другата страна, страната на елита на ПНР, и в какъв лукс е тънел той.

Тогава написах, първо, „Библиотека на ХХI век“ от три части, второ, както вече споменах, „Мир на Земята“ и трето, започнах да пиша „Фиаско“. Разхождах се също до разположените недалеч музеи. Там бяха изложени най-красивите картини на Кранах, а в Antropologisches Museum имаше кораб, построен от туземците на островна Океания, целият от дърво, без нито едно парченце метал. На мен самия ми беше трудно да определя кое е по-възхитително – картините на Кранах или това първобитно изкуство. Единственото кофти нещо беше храната в mensa akademika на нашия Институт. Там всеки ден ни вземаха по петнайсетина марки от стипендията за най-лошата кухня в целия Берлин. Подозирахме, че някъде в Германия имаше огромен казан, от който по тръбопроводи сосът за печеното се разпращаше из страната… Спанакът се приготвяше, като хвърляха в кипящата вода цели шепи листа. Не съм голям скръндза, но и не обичам да се хвърлят пари на вятъра, затуй предпочитах да давам тези тринайсет марки в някой италиански ресторант.

A по какви друми стигнахте по-късно до Австрия?

Във Wissenschaftskolleg се запознах с доктор Волфганг Краус, който ръководеше Österreichisches Institut für Literatur, за съжаление вече покойник. Когато пребиваването ни в Берлин наближаваше края си, именно доктор Краус ни покани във Виена. Останахме там шест години, синът ми завърши American Internаtional School, в която успяхме да го вкараме, докато не хоризонта не се появи Горбачов със своята гласность, и през 1988 жена ми рече пророчески: това е знак за нас! Есента на същата година се върнахме в Полша. Синът ми остана във Виена, а после отлетя за Щатите, тъй като беше получил телеграма с чудесната новина, че е приет в Принстън. Там завърши теоретична физика – още в гимназията се отличаваше с физико-математически таланти, каквито нито аз, нито жена ми притежавахме, но той не беше възхитен от американския начин на живот и след дипломирането си реши да се завърне в Полша. […]

Как живеехме във Виена? Австрийците бяха много любезни да не ме натоварват с пълни данъци, а само с известна еднократна сума, затова пък се намирах под пълна Arbeitsverbot, забрана да полагам какъвто и да било труд. Само нанасях поправки във вече написаното в Берлин. „Фиаско“ излезе в издателство Fischerverlag, което доктор Унселд прие като предателство – но Фишер ми даде сто хиляди марки за още ненаписана книга, а в оня момент парите ни бяха много нужни.

В Австрия Ви обсипват с награди…

О, да, така е; подозирам впрочем, че magna pars fuit същият доктор Краус. Най-напред получих Österreichisches Preis für Europäische Literatur, а след това Kafka-Preis (връчиха ми я в Клостенебург), която после беше присъдена и на Мрожек. С Мрожек, впрочем, през цялото време водехме активна кореспонденция. […]

Характерно за отношението на австрийците е това, че докато бях неизвестна особа, се отнасяха към мен доста грубо, а когато се разнесе мълвата за моите награди, нещата коренно се промениха. В Берлин, докато седях над работата си, знаех кога бие девет часа, защото точно в този час се появяваха пощальоните на своите жълтите мотоциклети. Затова пък във Виена пощата идваше веднаж в десет, веднаж в един часа, а понякога изобщо я нямаше. Затуй отидох при шефа на пощата с оплакване и още от вратата гордо му заявих: – Ich bin ein österreichisches Preistrager. Ефектът беше поразяващ: той търчеше пред мен по коридора, сгънат на две, и ми отваряше всички врати, след което пощата започна да пристига редовно. […]

Виена изобщо е странен град: огромна глава на малко тяло, столица на империя, която по-късно е прибрала своите австро-унгарски пипала и се е свила до размерите на неголяма държавица. Ако вземете телефонния указател на Виена, ще намерите там чешки, словашки, полски, унгарски, италиански и господ знае още какви имена – най-малко са немските. И точно затова, мисля, австрийците са такива ксенофоби.

Наистина ли не ви е хрумвало да останете в чужбина?

Не знаех дали ще успея да се върна в Полша, мисълта да остана в Австрия обаче беше за мен по-скоро ужасна. Един журналист от „Профил“, който ме попита дали съм заминал там, за да опитам сладините на капитализма, направо ме вбеси. Ние просто се чувствахме там зле. Известно влияние върху това имаха и моите здравословни проблеми. Още в Берлин се появиха болести, които ме мъчеха няколко години, преживях и няколко операции. Смъквах се от една операционна маса, понаписвах нещо и се катерех на следващата.

Единствената добра страна на пребиваването в чужда държава е лисата на емоционално ангажиране в нейните вътрешни работи. Тъкмо по времето, когато живеехме в Австрия, там избухна корупционна афера с шефа на профсъюзна централа. Ние само вдигахме рамене. Какво ни засягаше нас това! Спрямо полските проблеми обаче не можех да си наложа подобна дистанцираност. […]

Превод от полски Лина Василева

Източник: Материалът е препубликуван от librev.com


[1] Станислав Лем е роден на 12. 09. 1921 г. – Б. пр.

[2] Планетата на смъртта (нем.). Б. пр.

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.