Актуално
Писмо до дъщеря ми

Соня Момчилова | 27/03/2017

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Стана на 18. Не е за вярване!

Никога не съм се месила нито в избора ти на приятели, нито на учебно заведение, нито на начини да прекарваш свободното си време.

Как ми се е искало понякога да те разтърся за раменете и да те тласна в „правилната“ посока. 

Сега  като се сетя как те мъкнех с мен до изборната секция по разбития път в крайния квартал, който за 18 години от избори на избори ставаше все по-разбит и по–прашен.

Първо в бебешката количка, после за ръчичка, с кучето в другата ръка. Малко по-късно започнахме да гледахме по телевизията политиците и ти си казваше детското, искрено мнение кой ти харесва и чии думи те заслушват. Такива попадения имаше само!  

Аз ти обяснявах защо говорят такива неща със сериозни физиономии тези чичковци и лели. След това гласувахме. Всеки път.

Ти беше напълно информирана за възможностите, които стоят зад всеки номер в бюлетината и често просвещаваше бабите и дядовците за истините, до които достигахме в предизборното обсъждане на кандидатите. Порасна, като напълно информиран избирател със завършена електорална култура.

Често аз работех за кандидати на различни партии, а понякога и за независими. Разказвах ти що за хора са и каква ми е задачата и защо е важно да успеем. Разказвах ти, колко прилича моята професия на тази на баща ти. Той лекува хора, а пък аз им пиша рецепти за…успех. И не мога да отказвам, защото всеки има право да стане по-симпатичен, да изглежда по-умен и да прочете думичките, които аз му подбирам, така че да накара хората да повярват в светлите му /най-често са такива първоначално/ политически намерения.

Обяснявах ти, че професионалистът няма право да отказва помощ някому, който няма хигиенни навици или е със сбъркана сексуална ориентация, или някои укорителни склонности. 

Професионалистът, какъвто аз се надявам, че бях помага на всеки, който потърси съдействието му, защото е и доктор, и адвокат, и първи довереник на политика, който иска да е успешен.

Така убедено действах и десетки кандидати да оправят нещата с положението на държвата и хората в нея сричаха речите, които им пишех, упражняваха се в „изваждане на мъдър глас“ и магични жестове, с които да внушават овладяност и лидерска мощ. Така печелиха избри, а аз репутация на професионалист.

Хората им се доверяваха и им даряваха „гласа си“. Това с гласа, така и не успях да ти го обясня и добре, че има приказки за отнемането и даряването с глас, както и файлетонът на Чудомир „Юряяя!“, та криво –ляво да ти помогна да опредметиш метафората. 

Неусетно, докато те гледаха бабите по време на отсъствието ми, често с месеци, покрай предизборните кампаниите, порасна. Порасна учудена от живота, който не се промени, не стана нито по-светъл, нито по-лесен, нито по-достоен. Учителите ти ставаха все по-скучни и отегчени хора, съучениците ти, все по-объркани и заразени от чалгата и стремежа да успеят в образа на хора с пари и скъпи коли.  

Започна да прекарваше все повече в оня живот, в телефона, в който хората изразяват емоциите и мислите си със смешни човечета и жълти физиономии, както пещерните ни предци не владеещи писмеността. За първи път се изплаших. Изплаших се, че ще престанеш да ме чуваш. Че ще започнеш да се доверяваш само на истините от светещите екрани.

Аз вече отказвам да помагам на политици в нужда. Не и да печеля парите си по този начин.

Е, вярно, че ако някой е в спешна нужда и помоли, помагам, така беше и на тези избори и ти го знаеш, просто доста приятелства остават след десетки години битки, редом до хора от света на костюмираните защитници на гражданските ни права.

Преди дни получи „призовка“, както я нарече за гласуване. Отвсякъде те облъчват, че да се гласува е привилегия и достижение на демокрацията.

Аз не съм в състояние да ти обясня защо нищо не се променя щом зависи от нас, а ние всички имаме воля за промяна. Впрочем ти сама даде отговор и на двете ни.  Когато нещо не се променя значи не живее. Много важен  урок си научила, детето ми и благодаря, че ми го напомни. 

Напомни ми, че си заживяла с правилото, което ме е ръководило през целия ми живот, а именно „че по-добре сама, отколкото зле придружена“.

Единственото, с което ми беше важно да те заразя до пълнолетието ти беше да не търсиш спасение в злото, било то голямо или малко. Да не следваш стадото и да не слушаш шума на тълпата и обслужващия персонал, който изповядва кредото "винаги е било така" и "аз нищо не мога да променя".  Да съобщаваш високо и ясно, когато царя и войнството са голи или зле облечени.  

И ти… отказа да дебютираш като избирател. 

Колко съм си мислила как ще отидем заедно и после как ще полеем ритуала по посвещаване в упражняване на демократичното право. А то какво стана?

Седим си вкъщи и си претопляме снощните спомени от Реквиема на Моцарт в зала България, станали по великолепната ирония на историческата действителност зрители на един друг реквием, на една друга заупокойна сцена, на която остарели и глупави клоуни разиграват втръснала до болка пиеса пред дълбоко спяща публика.

Няма да отидем да гласуваме.

Ще останем част от тихата, многобройна армия на въздържателите. Само ако съм подозирала, че ще ми е гордо и спокойно, задето детето ми е сред гордите отвратени, сред  онези, които предпочитат да останат гладни вместо наредени с паница пред казана с претоплени илюзии.

Гордея се с теб и така ми се иска да ти обещая, че и това ще свърши. Че няма да стоим като обречени до края на представлението, за което сме платили прескъпи билети, че публиката ще скочи на крака и ще измете бездарниците. Че ще се събудим с облекчението, че всичко е само театър, който слава богу свърши.

Че ще дойдат други времена…

Така ми се иска!

 



Други статии от този автор



Коментари