Болни ми лежат с атрофирали пишки

Всичко очаквахме само не и да налагате баби по спирките за разсънване. Само не и да ги нападате в гръб, защото не сте пили кафе и ви е изнервено.

Но най-вече очаквахме да създавате поколение и брутен вътрешен продукт.

Хубави, здрави деца, качествени стоки и услуги – какво друго от млади и прави мъже.

Вие обаче болни ми лежите с атрофирали пишки и с амфетаминови мозъци.

Пишките ви не стават за разплод, мозъците ви израждат единствено неща, които не приличат на друго освен на бяла мангалщина.

Все още сте в средата на 20-те, а изглеждате като безнадеждно приключили с живота преди дори да сте го започнали.

Все още сте в началото, но сякаш вече знаем края.

И съвсем не искаме да го гледаме - ако има как да го превъртим със скоростта на собственото ви превъртане, ако може да го заключим на далечно място и там рядко някой да ви идва на свиждане.    

Вие сте банален житейски провал, клиширана лична и семейна трагедия. Която толкова се е мултиплицирала, че се е превърнала в обществена епидемия. И тъкмо заради мащаба си предизвиква погнуса и никакво съчувствие. 

Знаем отлично как се разболяхте и именно знанието ни предпазва от съчувствие. Помним как прекарахте през телата и плазмите си годишната продукция на средно голям фармацевтичен завод.

Телата бяха ваши и можехте да правите с тях каквото поискате. Имахте проклетото право на избор и избрахте да ги храните с най-новата синтетика на пазара. Пръснахте за нея неприлично много пари, които незаслужено получавахте или някак намирахте.

Може да сте били съвсем млади и напълно глупави, но това не променя отношението ни. Пред вас и най-изпадналото мокро бездомно куче би спечелило повече съчувствие. Дори кучето да хапе бабичките на улицата.

Болни ми лежите, а до главата ви не стои стара майка. Няма да я видите дори с  халюциногенна гъба – това не ви е тъжна народна песен, а само тъжен живот.

Старата ви майка опитва да има нов живот – с нов мъж, с нови деца, с нови надежди за повече щастие. И всичкото й ново, целият й нов организъм се бори с вас като с житейска инфекция.

Животът продължава за всички, включително и за старата ви майка, само не и за вас. 

Вие сте амортизираното обзавеждане от предишното й битие, покъщнината, която си е изживяла времето. Която вече за нищо не може да бъде използвана, но и сърцето не дава просто да бъде оставена на сметището. Затова бива скривана в общото мазе – ако случайно потрябва един ден, но такъв ден никога не идва.

На кого ще му затрябват вашите неработещи пишки и засекли мозъци, в каква работа могат да влязат. Ще си стоят по мръсните дупки, докато съвсем прашасат от безполезност и ръждясат от неупотреба.

Болни ми лежите, а старата ви майка кълне държавата, че нищо не прави за вас.

Можеха да ви вържат за по-дълго при лудите, за да не пречите на новия й живот. Майко мила - всички ли са на гъби и пико, от новия живот ли е, или просто животът вече е такъв.

Ако все още мозъците ви са способни поне на временни проблясъци, регистрирайте това най-последно вдигане на ръце от синтетичния ви провал – когато майките ви искат държавна поръчка за собствената ви усмирителна риза.

Разбирате ли го - обречено е да свършите по-безпризорно и по-лошо миришещи от онова мокро улично куче.

Друснята свърши, момчета. Свърши и започва животът след нея. Пазете се, абсолютно всички се пазете.