Интервю
Харалан Александров: Борисов е драматично зависим от прищевките на тълпата и интересите на олигарсите

Гост-автор | 22/05/2017

Това интервю с Харалан Александров е направено през септември 2010 за "Гласове". 7 години са минали оттогава, но нещата, които са казани вътре, все още важат. Анализ на Борисовото политическо присъствие или, както става ясно от текста по-долу: 

"Политическата кариера на Борисов е логичен завършек на кариерата му на охранител и че възложената му задача е да охранява олигархията в България от потенциално възмездие, като същевременно ощастливява гневната тълпа. Той се справя перфектно".

Г-н Александров, твърдите, че от доста време живеем в ситуация на безпътица и деморализация. Колко дълго може да продължи това?

Обикновено обществата свършват живота си, когато се окажат в такава безпътица и деморализация, каквато наблюдаваме в България. Интересно е, че ние успяваме да живеем дълго в това състояние, което само по себе си е забележително. Да живееш, сякаш няма бъдеще, в едно протяжно, мрачно и безнадеждно настояще толкова години! Това заслужава сериозно изследване и допуска плашещата хипотеза, че е възможно да продължи безкрайно, че наистина не е епизод, не е временно състояние, не е криза, нито някакъв предел, а модус вивенди, колективен режим на живеене. Извън съмнение е, че в индивидуален план хората успяват да оцеляват, поддържайки някакъв по-висок морален, социален и интелектуален стандарт на съществуване. Но като общност, като колектив, като група, регресът е изумителен и има всички признаци, че се задълбочава. Не мога да се ангажирам с конкретна прогноза, не смея да се произнеса колко може да продължи. Както апокалиптичните прогнози, че това неизбежно ще доведе до катастрофа, така и бодряшкият възглед, че всичко е окей и хубаво си живеем, са избирателен и неинтелигентен отклик на тази ситуация. Единственото достойно отношение е да се задават тези въпроси и да се изследват тези феномени на упадъка, по възможност с научен метод. 
В контекста на тази мрачна картина, която показва тенденции към сгъстяване на багрите, се случват и някакви добри неща. Те обаче се случват в много частни, в много малки, скрити и в някакъв смисъл нелегални територии и сфери. Има хора, които се съпротивляват на регреса, но го правят стихийно и неорганизирано, правят го на индивидуално и тук-таме на групово ниво. Някак си обаче това усилие не може да се случи на общностно ниво. Ние все още живеем в развалините на тоталитаризма и пораженията са страховити. Наблюдаваме развихряне на разрушителните нагони, разкъсаност и дезинтегрираност на социалните мрежи, опустошение на душите, цинизъм, страх, усещане, че ако се ангажираш с морална позиция, ще бъдеш осмян и обезценен. Това са все примитивни защитни механизми, които позволяват на индивида да оцелее психически във все по-враждебния социален свят.
Давам си сметка, че е изключително лесно и много удобно, ако си в луксозната позиция на живеещ в София, общо взето, материално осигурен член на интелектуалната класа, да презреш, да възненавидиш и горделиво да се дистанцираш от простотията, която безспорно избликва отвсякъде и която безспорно е на власт. Мисля, че това е губеща позиция. Въпрос на живот и смърт за хора като нас, ако разбира се, смятаме да живеем тук, е да се ангажираме с тази простотия, или по точно с онази нейна страна, която търпи развитие. Давам си сметка, че това звучи идеалистично и наивно – бил съм многократно упрекван, дори осмиван за моите просвещенски пориви да ходя и да проповядвам на простите хора по селата, но аз просто не виждам друга опция. Всички напъни този въпрос да се реши лесно, чрез социалноинженерни методи, като бъде избран просветен диктатор – защото, общо взето, това е алтернативата на просвещението – очевидно са напълно катастрофирали.

Как може да бъде приложен този просвещенски порив към политическата селяния, която в момента е на власт? Казвате, че за да промениш нещо, трябва да се научиш да го разбираш и приемаш.

В интерес на истината, аз неслучайно се занимавам с етнография, защото всъщност харесвам истинските селяни. Не харесвам овластените селяни и смятам, че е напълно невъзможно и непостижимо те да бъдат променени и просветени, след като са се докопали до властта. Простият човек на власт е напаст. Той, както би казал Николай Михайлов, е природна стихия.

Бойко Борисов овластен селянин ли е?

Разбира се, той е свръховластен селянин. Драмата там е, че всъщност той носи някои от жизнените характеристики на селото, само че при него те са проявени и манифестирани чрез себеутвърждаването на селското в режим на перманентно себевъзхвалване, на безкритична самонадеяност и на систематично обезценяване на всякаква алтернативна гледна точка. Това, разбира се, не се случва за първи път в българската история, не искам да го сравнявам с Александър Стамболийски, но динамиката на социалните процеси, която извежда подобен тип лидери, е сходна. Това ще продължи да се случва по простата причина, че в общество с такъв манталитетен фон, с такива дълбинни антицивилизационни нагласи и атавистични политически рефлекси демокрацията няма как иначе да изглежда. Това управление е триумф на демокрацията от селски тип. Тъй че аз предпочитам да работя по селата с тези хора, които живеят там и които искат да направят нещо за себе си, защото за тях има надежда. Най-малкото, защото за тях съм авторитет. Не мисля, че за овластените селяни съм авторитет, в най-добрия случай съм някакъв дразнител. Във всеки случай от тяхна страна не е идвала заявка, че проявяват интерес към моята гледна точка.

Затова ли мислите, че за тях няма надежда – защото не е идвала подобна заявка?

В интерес на истината, с някои от министрите в това правителство имам много добър диалог. Иронично е, но никога преди не съм имал толкова близки познати на министерски позиции. Проблемът според мен е, че тъй като това са хора смислени и с качества, на тях им е много трудно да функционират на нивото на собствената си компетентност, понеже границата на компетентността им е поставена от стила и действията на техния лидер. Няма как да си по-умен от Бойко Борисов в правителството на Бойко Борисов. В този смисъл да се ангажираш с такъв тип лидерство означава да откажеш да функционираш на нивото, на което можеш, и да слезеш под или в най-добрия случай на нивото, на което е позволено. Това е тежко похабяване.

Ако компетентността им е обречена, какъв смислен ход имат тези хора?

Не съм в позиция да давам съвети. Смятам, че е изключително наивно да вярваш, че е възможно да разгърнеш експертизата си и да допринесеш за общественото развитие при такъв тип лидерство, което демонстрира Борисов и което е дълбоко арогантно, самонадеяно и изпълнено с онтологическа убеденост, че властникът знае всички верни отговори. Това, че гледната му точка по даден въпрос се променя по три пъти в денонощието под натиска на неведоми сили, това, че очевидно тежко се влияе от конюнктурата, това, че е достатъчно някой от неговите старши в ЕС или САЩ да му скръцне със зъби, по никакъв начин не променя тази изумителна комбинация от самонадеяност и безпомощност. Това обрича всеки сериозен опит да следваш дългосрочен дневен ред в правенето на политики. Свръхперсонализираното популистко лидерство свръхполитизира публичността, но същевременно убива самата възможност за политика, като я прави заложник на постоянно менящата се конюнктура. Нали виждате какво става – премиерът постоянно саботира бездруго плахите опити на министрите да правят политика и да провеждат реформи. Резултатът е хаос и засилващо се усещане за безизходица. Истината е, че друго лидерство в България не съм виждал. В момента Борисов ни е пред очите, но той е само един много ярък пример – общо взето, това е характеристика на всички политици, които се изредиха тук през годините на прехода. В някакъв смисъл Борисов е най-откровената манифестация на този тип провалено лидерство.

Нека ви върна към пораженията на групата и груповия начин на живот. Къде да търсим корените на тази патология?

Страшните поражения са комбинация между незавършена модернизация и брутална подмяна на модернизацията с тоталитаризъм. Тоталитарният комунизъм е модернизационен проект, макар и тежко разрушителен. Това е като първо да удари градушка, след това да мине пожар и да спече тежка суша и накрая да връхлети наводнение. Говоря в земеделски категории, понеже сме селска територия. Някак идва отвъд капацитета на групата да преработи, да удържи и да се справи с такава злина. Пораженията на тоталитаризма се оказват много дълбоки, ефектът е като от ядрено оръжие, което по някакъв начин уврежда гена на културата. Освен това българската общност по злочесто стечение на обстоятелствата се оказва с много ниски съпротивителни сили. Много печално е да установиш това, особено ако си възпитаван в дух на възторжен и безкритичен патриотизъм. Но голямото, сатанинското изкушение е да отидеш в другата крайност, като се дистанцираш и презреш тази провалена популация. По силата на това, че ние, образованите градски хора, сме имали повече житейски шансове, ни е дадено да имаме повече знание и от това произтичат повече отговорности. Въпросът е какво правим с това знание – дали го ползваме, за да аргументираме привилегированата си гледна точка и за да се отнасяме снизходително-насмешливо към тази буйстваща тълпа, която ни носи чрез политическите си избори естетическо неудовлетворение, или да развием някакъв друг тип отношение, като приемем, че въпреки огромното неудобство на това да поддържаш малцинствена гледна точка, да бъдеш в интелектуална опозиция, си струва да го правиш и да се въвлечеш в разговор с поддръжниците на статуквото.

Дързостта и способността да се поемат подобни рискове не са характеристика на нашето общество.

Това е синдром отново на тоталитаризма. На научен жаргон го наричаме травматична идентичност. Това ще рече, че съществува базисно допускане, че ако дръзнеш да имаш различна гледна точка и да се опълчиш срещу мнозинството, моментално ще дойде някой и ще те накаже за това. Групата агресивно и много често разрушително налага своята версия на индивида. И в този смисъл голямото преборване винаги е в групата на твоите връстници, в групата, в която си разположен и която налага конформистка норма.

Да се върнем към българската селяния. Струва ми се, вие заявихте, че сме нация от неуспешно урбанизирани селяни. Каква е спецификата на този селски манталитет по отношение на ценности като свободата и автономността на личността?

Основната характеристика на недобре урбанизирания селянин е дълбок екзистенциален ужас и тревога пред големия свят, които са прикрити като арогантност и самонадеяност. Тези хора са изгубени в града, защото процесът на урбанизация не е протекъл по еволюционен път и те не са били сполучливо социализирани. Социалните инженери на комунизма изтръгват от корените им огромни маси хора от село и ги захвърлят в заводите, които сега се разпадат. Заселват ги в някакви панелни гета и се захващат да ги манипулират и да ги мачкат като глина за целите на овеществяването на собствения си мрачен план за съвършено общество. Продуктът от това са зле урбанизираните селяни. Ние живеем в развалините на този свят, в развалините на комунистическия социален, индустриален и политически пейзаж, населен от полуурбанизирани селяни и селянки с уголемени бюстове, които притъпяват ужаса си от модерната цивилизация с неистова консумация на модни субпродукти на градската култура, като чалгата например. Такъв субпродукт е и политическото лидерство от популистки тип. Тази турбофолк версия за цивилизованост е толкова шумна и агресивна тъкмо за да заглуши отчаяния вопъл на изгубените селски души, захвърлени в нечовешкия свят на криминалния преход.

Говорите за необходимостта от развитие, след като то е било прекъснато заради тоталитарния режим. Идеологемата ЕС и изобщо членството ни в Европейския съюз достатъчно добра почва ли е за това?

Членството ни в ЕС не е идеална, но е достатъчно добра почва. Първото, което се случи с това членство, е, че си дадохме сметка колко сме несъвместими с европейската цивилизация, колко трудно ни понася тя. Ние все още се държим като общност, която не е пълноправен член на съюза, или поне така се държат нашите политици. Последният казус с реакцията за прогонените цигани, или роми, е прекрасен пример. Този посрамен начин, по който се държаха нашите политици, показа печалната им неспособност да се ангажират с правата на собствените си граждани и един сервилен рефлекс да се поставят в услуга на европейските господари. Това издава зловещи провинциални комплекси и обезсмисля отличното владеене на английски и дипломатическото лустро на Николай Младенов.

Говорим за един от компетентните представители на този кабинет.

Говорим за един от най-компетентните му и симпатични представители. Тоест има нещо отвъд неговите професионални качества, нещо, което кара този иначе интелигентен човек да се държи сервилно в ролята, в която е поставен. Това според мен е нагаждаческият стил на политика, който налага Борисов – потребността вечно да се харесва, да е угоден на силните на деня, постоянно да се съобразява с настроенията на тълпата или на западните си покровители. Истината е, че българските политици в огромна степен са заложници на тази култура и са нейни представители. Нашите политици или следват масата, или я презират като Костов, или и двете. Общо взето, посланията са в тези два режима – или „аз съм един от вас и по силата на това, че съм баш таман като вас, прост и див, ще ме харесвате и ще гласувате за мен”, или обратното – „нищо не става от вас, сбъркан ви е генът, сменете си чипа, некачествен материал сте, мрете, жалки нещастници, защото не оценявате моето величие”, и т.н. И в двата случая става дума за прояви на нарцистично разстройство. Фактът, че толкова арогантно поведение се търпи и е на почит, издава, че то е продукт на колективен защитен механизъм срещу страха от истинската модернизация. Уплашените и маргинализирани хора, тежко неподготвени да се справят с предизвикателствата на модерния свят, интуитивно се сгрупяват и скупчват около примитивни лидери, които да ги защитят от ужаса на това да живеят автономно.

Безспорно един от дефицитите на това общество е незачитането на свободата като ценност. Какво влияние ще окаже върху този дефект сегашната власт, която залага на несвобода и насилие, на омаловажаване на основни човешки права?

Сегашната власт се опитва да ни пробута фаустовската сделка – сигурност срещу свобода. Истината е, че при тази сделка обществото губи всичко и доброволно се отказва и от двете блага. Не съм сигурен обаче дали управлението наистина има целенасочен план за ограничаване на гражданските права и свободи, или реагира със засилена репресия поради безпомощност да се справи с належащите проблеми.

След като т.нар. автентична десница в лицето на Синята коалиция, която има претенцията, че е модерна и демократична дясна политическа формация, прие тази сделка и застана на страната на сигурността, какво да очакваме от ГЕРБ?

Това е поредното предателство на „автентичната десница”, за което тя ще плати съответната политическа цена. ГЕРБ са абсолютно невинни в това отношение. Те затова бяха извикани на власт. Те могат да бъдат обвинени в избирателност, могат да бъдат обвинени в некомпетентност, в преекспониране и в мърлявост, но в никакъв случай не могат да бъдат обвинени в непоследователност. Те откликват на възложената им поръчка от една гневна и фрустрирана маса, която иска на всяка цена да бъдат наказани някакви лоши хора. В своето мнозинство българската общност е достатъчно наивна да вярва, че с репресия от полицейски тип може да бъдат решени проблемите на развитието. Това е тъжната констатация, а не фактът, че се намира кой да отговори и ентусиазирано да се захване с тази задача. Ентусиазирано, но и хаотично, поради което не вярвам, че България ще стане полицейска държава – просто няма условия за това. Както всички забелязахме, Борисов даде заден ход по повод на прословутия специализиран съд, очевидно получил необходимия инструктаж от необходимите места. Целият този куц порив да бъде отговорено на отмъстителните пориви на прецаканата и озлобена част от българското общество също се оказа неосъществим. Липсва не толкова желание, колкото институционален и административен капацитет във всички сфери, което е драмата на това управление. Самонадеяната заявка за свръховластяване, това усещане за почти божествен мандат на лидерството на Борисов е съчетано с изумителна импотентност на институциите, която се компенсира със закани, обвинения и себеразхвалване. Този политически оксиморон е очевидно предизвестен провал, но истински под него и отвъд него стои провалът на един дневен ред, който е винаги краткосрочен, който е лишен от дългосрочна визия, който не е ценностно основан, който е: „Дайте да запушим тази дупка и дайте да накажем тези мутри”, а не: „Как да живеем така, че да не се появяват дупки и да не се появяват мутри в нашия живот”.

Моделът на това лидерство предполага и предлага свръхцентрализация и одържавяване, което прави невъзможно провеждането на необходимите реформи. Точно обратното, връщаме се назад към времето на живковизма.

На практика реформите бяха пожертвани. Нито една от реформите не се състоя и нямаше как да се състои, по причина че това е най-несвободното управление. Цялото усещане за всевластие, което Борисов демонстрира, прикрива дълбока липса на истинска власт и на свобода, защото като политик той е драматично зависим от прищевките на тълпата, от интересите на олигархиите, с които е свързан и които постоянно го държат под натиск, от непредвидимите промени в политиката на неговите външни покровители и т.н. Представете си какво означава да се съобразяваш с всички тези неща. Засега той се справя с лукавството на сървайвъра, който се е научил да оцелява в аморална среда, и съответно оцелява с аморални средства. То това му е трагедията, че той като политик няма удържаща морална рамка, неговата политическа етика е да бъде харесван и обичан от всички и да бъде начело. И това за съжаление е моралът на един много голям процент от българите. В този смисъл той е много близък, той е конгениален на българската популация и органично изразява дефицитите и силните страни на тази група, която го е извикала на живот в политическото му битие. Основното, което научава българинът в своята култура, в поговорките от рода, е, че „Преклонена главица сабя не я сече”, „Трай, да ти е мирна главата”, и прочие робски мъдрости. Цялата етика на клиентелизма е основана на това, че трябва да си намериш сигурно място, че трябва да си намериш сериозен покровител, овластен патрон. В популярното съзнание свободата се разбира като липса на ограничение, тя се разбира като разгул, като това да можеш да хвърляш пачки в свиленградската дискотека, да удариш по врата опонента си, да можеш да се разпашеш и безнаказано да се отдадеш на телесна разюзданост, която завършва с махмурлук и омерзение. Това е проблематичната версия за свобода. Ако това е свободата, то несвободата, която ни предлага Цветан Цветанов, е далеч за предпочитане. Съгласете се, че в този свят, в който има жертви и насилници, е по-добре насилникът да е с униформа и да знаем, че нашата полиция ни пази, или както някой остроумно го перифразира – „нашата милиция ни гази”. Неслучайно Цветан Цветанов е най-популярният политик в момента, защото той е систематичен, той искрено изповядва вярата в полицейския ред и дисциплина, която за отчаяните и обезверени хора изглежда като последна опора на порядъка.

Мислите, че Цветанов искрено изповядва тази дисциплина на фуражката?

Не мога да знам дали я изповядва искрено, но поне изглежда искрен. Всичко, което казвам за Борисов, Цветанов и други политически персони, е в рамките на онази привидност, която те създават за себе си в съучастие със сервилните медии. Не познавам хората зад тези публични маски.

Ако действително изповядваше искрено тази полицейска дисциплинираност, вероятно щеше да посегне и към някои кръгове, които остават недосегаеми.

Двойният стандарт е основен принцип на аморалната култура, в която живеем и която определя границите на политиката. Разбира се, че шумното преследване на едни мутри осигурява комфорта на други, това е банална истина за всички управления на прехода и сегашното не прави изключение. Аз бях един от първите, които казаха, че политическата кариера на Борисов е логичен завършек на кариерата му на охранител и че възложената му задача е да охранява олигархията в България от потенциално възмездие, като същевременно ощастливява гневната тълпа. Той се справя перфектно. Затова по толкова щастлив, почти магически начин в неговото управление се срещнаха интересите на „народа” и на скритите му господари. Естествено, че ще бъдат влачени, тътрени и закопчавани някакви редови мутри, за да могат господарите им да дишат спокойно, да се радват на богатствата си и да бъдат признати за законната класа на едрия бизнес.

В какво е все пак предимството на единия вид репресия пред другия?

Много е ясна разликата и тя е, че този вид репресия въвежда порядък, въвежда ред, знаеш кой ти е господарят, знаеш кой е пашата, кой е беят, кой е султанът, знаеш на кого да се поклониш, на кого да целунеш стремето и в чий харем да заведеш дъщеря си.

Докъде ще ни доведе деструкцията на този псевдопорядък?

Всеки ред, който е основан на двойни стандарти, е обречен рано или късно да се разпадне в хаос, както, между другото, се случва в момента. Какво ще произтече от този следващ цикъл на завихряне в хаоса, аз не знам. Знам само, че има шанс да произтече научаване. Мисля, че има шанс някаква част от хората, които копнеят по репресивен ред като опозиция на репресивния хаос на прехода, да разберат, че и двете неща са загубени и ги обричат на отмиране. Може да е парадоксално, но от гледна точка на дългосрочното развитие е добре, че се забърка този миш-маш и че така славно се проваля в момента надеждата за репресивен ред, божем хората проумеят, че няма да стане така и да се откажат най-накрая от него. При което ще трябва да се извинят на сегашното поколение политици за това, че са ги натоварили с невъзможна и обречена задача, и да ги пуснат в заслужена пенсия. Те могат да си направят малки частни фен клубове и да се бият с камшици например – това, което се прави по света, ако имаш неудържим порив да насилваш някого и да бъдеш насилван. Аз приемам, че садомазохистичният избор, който голяма част от българското население практикува политически, е част от неговите човешки права, но нека го прави в някое мазе например. И да се опитаме в публичния живот да не осъществяваме мрачните си перверзни фантазии.

Бяхте казали преди време, че провалът на нечестивия брак между Костов и Борисов е неизбежен. Приключи ли този брак?

Бракът беше изконсумиран със страст и лукавство, но очевидно се пропуква. Не изключвам в предстоящата суматоха на оцеляването да наблюдаваме изумителни политически пируети и подскоци, при които никой не знае кой в чии прегръдки ще се окаже. Въобще не бих се изненадал, ако се появят нови форми на политико-сексуално съжителство в двойки, тройки и всякакви странни комбинации. Перверзията в българския политически живот е стигнала до степен, при която всичко е възможно.

Да се върнем към деморализацията и аморалното живеене на всички нива. Какви са всъщност параметрите на тази деморализация?

Основна характеристика на аморалния живот е двойният стандарт, невъзможността да генерализираш общия етичен принцип за всички членове на човешката популация или поне на твоята нация или на твоето село. Конструирането на кръг от избрани, от привилегировани, от наши хора, от нашата партия и т.н., за сметка на всички останали, постоянно поражда клиентелизъм и корупция, увековечава изключването и дискриминацията. В крайна сметка двойният стандарт разрушава фундамента на общностното живеене. Модерният успешен индивид, който функционира добре в либерални пазарни икономики, се отличава по това, че е в състояние да формира сложни връзки и да влиза в различни формати на сътрудничество единствено и само по причината, че носи в себе си морален критерий за това. Ако се откажеш от моралния критерий, ти няма как да се ориентираш във всички сложни ситуации и дилеми, които възникват в живота, освен по външни белези, по това какво е казал вождът, какво е разпоредила партийната организация и дали този е от твоите или е от другото племе. Аз съм сигурен, че в тази история с Батко и братко по време на предишното управление, което беше фамозно в своята аморалност, Батко е бил искрено засегнат, когато му се скараха, че е дал парите на брат си. В аморалната етика – а тя е точно обратната на гражданската – най-естественото, „най-етичното” нещо е да дадеш парите на брат си, на кого другиго да ги дадеш, ако не на брат си, щом имаш власт? Злоупотребата и преразпределянето на ресурси вътре в кръга на своите хора е норма, а не отклонение. То се превръща в отклонение в момента, в който ние кажем, че сме модерно общество, а не племе. И точно в този момент, когато по независещи от нас политически причини границата механично е преместена не между България и Гърция, а между Румъния и Молдова, изведнъж става ясно, че не сме модерно общество, и започва цялата тази агония. Нека погледнем на този период като на етап от родилните мъки на нашето прераждане като европейска нация. Надявам се, че от абсурдите, на които сме свидетели в публичния живот, ще протече минимално осъзнаване, сепване, някаква форма на нормализация. Не съществува обаче никакъв велик природен закон, който да предопределя нещата да се развият в тази посока. За разлика от физическите закони, на които се подчинява неживата материя, човешките системи са с много висока степен на непредсказуемост и хаотичност. Съвсем спокойно можем да се сринем на по-ниско ниво, отколкото това в момента, или съвсем да се затрием. 

* Харалан Александров е роден в София. Завършил е българска филология в Софийския университет, има дисертация по антропология и организационна култура. Преподавател е в Българския институт за отношения между хората към Нов български университет. Интересите му са в областта на организационното консултиране, социалното управление и развитието на общности.

С Харалан АЛЕКСАНДРОВ разговаря Димитрина ЧЕРНЕВА

Източник: glasove.com

 



Други статии от този автор

Филмите на Карбовски



Коментари