Разломът на Европа

Изминаха две години от кризата с голямата бежанска вълна от над 1.5 млн. души, която навлезе в Европа пеша през гръцките острови с логистичната подкрепа на международната организирана престъпност, на правителства, стараещи се да вкарат Европа в криза, и на "корпоративно-благотворителни" частни институции, преследващи реализация на определени глобални идеологически визии и стратегии.

Ключов фактор за бежанската криза, разтърсила Европа до основи и породила драматични и дългосрочни последствия (Brexit e само едно от тях) е ненадейната - и до днес необяснима щедра покана от германския канцлер Ангела Меркел към всички желаещи да заповядат в ... Германия - или в Европа?

Първо поканата бе за Германия, но когато се оказа, че предизвикателството е непоносимо голямо, Европа бе призована да го сподели. Оттук тръгна линията на разлом между големите западни страни - членки на ЕС и практически всички източноевропейски страни, които не желаят да приемат големи общности мигранти от Близкия изток и Африка.

Този разлом между Изтока и Запада на Европа заплашва да се окаже по-дълбок и по-значим дори от основното еврпейско разделение Север - Юг, което върви по линията бедност-богатство.

Поредица от влиятелни западни лидери - с новия френски президент Е. Макрон последен в списъка - сурово заплашиха новите страни членки с отрязване на кохезионните фондове за развитие и отстраняване от ядрото на европейска интеграция при отказ да поемат своя дял от бежанци, добрали се до територията на Европа.

На повърхността стои категоричния отказ на Будапеща, Варшава и други столици да приемат разпределителните квоти. В дълбочина обаче основният проблем е за какви квоти наистина става дума, за какъв период от време  и за какви мащаби на външна миграция към Европа.

През последните две години нито ЕК, нито националните правителства на основните западноевропейски страни се озоваха на предложенията, идващи от Изток за разработване и прилагане на общоевропейска действаща система за сигурност по отношение на миграцията. Оградните съоръжения на границите на Европа и вътре в Европа се множат, но приказките за обща миграционна стратегия за сигурност си остават абстрактни и без последствия върху реалните институционални инструменти за управление на Брюксел.

В Италия пристигат нарастващ брой морски съдове с имигранти от Африка (мнозина загиват във водите на Средиземно море), а италианското правителство приема всички на основание на международното право за "бедстващи в морето". Рим дори заплашва европейските си партньори, че ще спре да приема всички тези съдове и бежанци, ако другите не вземат бързо мерки за разселването им. Какво се случва?

Безпомощност на Брюксел и основните европейски столици да ограничат отплуването на каналджийските съдове от африканския бряг, или просто разсейване с цел страните членки да бъдат поставени пред свършения факт на лавинообразно нарастващата миграция от юг? Вероятно и двете.

Пазарът на труда в западна Европа от десетилетия осигурява икономически растеж за сметка на имигрантска работна ръка в условията на демографска стагнация на Стария континент.

Нарастващи дялове на общественото мнение отхвърлят тази практика и политически се радикализират, но елитите на статуквото заобикалят тихомълком тяхното мнение. Когато не висят на щедрите социални помощи в Европа, имигрантите допринасят за икономическия растеж и печалбите на корпорациите в приелите ги страни, но сметката на имигрантските гета, религиозната реадикализация, социалните плащания и всички други аспекти на тъмната страна на мултикултурализма се плащат от обикновените европейски граждани. Това е бомба със закъснител и фитилът вече е много къс.

Чудно ли е тогава, че поляци, унгарци, чехи и българи не желаят да инсталират подобна бомба в своите страни? Каква част от мизерната пенсия на старците, от социалните помощи за хората с увреждания и от детските надбавки да отрежем, за да поемем разходите за натурализация на юнкеро-брюкселските квоти от нарастващите вълни имигранти в Европа?

Въпросът не е само политически - той е и морален и определени свръх-прогресивни среди отказват да видят това. Лесно решение на този проблем не съществува, преди всичко заради това, че европейската интеграция е неотменим, жизнено важен приоритет за централна и източна Европа. Алтернативите на тази интеграция, които ни припяват ежедневно с хибриден акцент са илюзорни и кошмарни.

Но подчинението на днешното статукво по имигрантския проблем също не е възможно за източните европейци. Най-тежки последствия за обединена Европа би имало псевдо-решението - да приемаме имигранти про форма, да ги държим полугладни - просто защото не можем да ги нахраним до ситост, и да ги прехвърляме тихомълком отново на запад. С течение на времето този механизъм би превърнал моралната криза в катастрофа - за сметка на всички нас.

Единствената позитивна възможност е да постигнем общоевропейска стратегия за миграцията, която да бъде институционално обезпечена с ефективни действия. Целенасоченото размотаване и губене на време трябва да се прекрати.