ДЕМОГРАФСКИ АРМАГЕДОН

По официални данни на „Статистика“ – Шумен и Териториално статистическо бюро-Североизток, само през изминалата 2016 година населението на област Шумен е намаляло с цели 1244 души.

Регистрираните в региона към 31 декември 2016 г. наброяват едва 174 476 души.

От години обаче тази отрицателна тенденция не изненадва никого – нито властниците, нито самите граждани, които бързат да се изнесат към някое по-спокойно и благоденстващо място, където ще имат възможност да отгледат поне едно, две деца.

Ако погледнем статистическите данни назад в годините излиза, че през 1934 г. в областта са живеели 208 552 души; 1946 г – 219 915 души; 1956 г – 222 837 души; 1965 г – 243 416 души; 1975 г – 253 437 души; 1985 г – 254 835 души; 1992 г – 220 320 души; 2001 г – 204 378 души; 2011 г – 180 528 души.

Налице е едно трайно обезлюдяване на региона и областния град, което започва с краха на т.нар. комунистически режим.

Дори и с невъоръжено око е лесно да забележим десетките опразнени офиси и магазини по централната улица с лепенки по прозорците: „Дава се под наем“.

По-възрастните шуменци разказват истории за драматичните футболни срещи  пред 25 хил. зрители на стадион „П.Волов“, за петъчните и съботни дни, в които хиляди граждани и селяни пъплят като мравки към пазарите и битаците. Всичко това е минало! Шумен обаче не е изолиран случай от цялата картинка на всеобщ упадък.

Дори и децата в детската градина са вече наясно, че България се намира в демографски упадък или по-скоро в демографски армагедон.

Всяка година населението на страната намалява с близо 50 000 души. Подобно явление в исторически план, и то особено в мирно време, няма аналог никъде по света, твърдят родни историци и статистици.

Изглежда обаче трябва да търсим корените на проблема още по-назад!

На 21 януари 1972 година радио „Дойче веле“ излъчва есе на българския писател в емиграция Георги Марков, което носи гръмкото за времето си име: „Ще изчезне ли българският народ?“. В него той твърди, че още през 60-те години на миналия век раждаемостта сред българите е на едно от последните места в света. Мрачните статистически данни за намаление конкретно на българския етнос и тогава са предизвиквали твърде малко дебати, а мерките се изразили в повишаване на ергенския данък от 5 на 10 на сто, както и в смяната на имената на циганите.

Георги Марков обръща внимание не толкова на материалните причини да не се раждат деца, а на общото чувство на безсмислица и безперспективност през годините на социализма.

Изглежда обаче това усещане не е изчезнало и в наши дни, дори смея да твърдя, че се е увеличило неколкократно. И докато броят на населението на България до 1989 г. все пак бележи известен ръст, то след отварянето на границите и появилата се възможност за свободно пътуване, милиони решиха да потърсят „спасение“ навън.

Не можем и не трябва да се сърдим на никой, който е взел нелесното решение да продължи живота си на някое по-уредено и перспективно място.

Обезлюдяването не е характерно обаче само за нашата страна, а за цяла Източна Европа, която някои все още наричат „бившия социалистическия лагер“ или „съветския блок“.

По данни на ООН населението на Източна Европа през миналата година е било 292 млн. души, с 18 млн. (6%) по-малко в сравнение с началото на 90-те години.

Причините за това са комплексни, като най-значима безспорно е икономическото състояние, което се изразява в ниско заплащане на труда, най-често недостатъчно за покриване основните нужди на един млад човек – квартира, храна, дрешки, а да не говорим за семейства с едно или две деца.

Защо конкретно България се озова в това положение? С рухването на т.нар. комунистически режим (държавен капитализъм в периода от 1944-1989 година), тогавашните народни „спасители“ тръбят с мегафони и вувузели, че тръгваме задружно по пътя на пазарната икономика и България я чакат добри дни.

Публично-държавната собственост се разпродава и приватизира от близки до старата партийна номенклатура и ДС лица, които вече се дават за пример на подрастващите като едни успели, честни и предприемчиви хора, от които всички останали не толкова „успели“ трябва да се учим и да вървим по стъпките им. Всички знаем приказката за „първия милион“, няма нужда да влизаме в подробности кога и как се е появила. Така се раждат българските олигарси и икономически гиганти.

Всичко това обаче изглежда устройва Запада. Така наречените „Велики сили“ имат прекалено голям опит в колонизаторската политика, която несъмнено провеждат и днес, но вече културно – вместо с камшик и меч, с „кадифени ръкавици“.

Те си търсят послушковци и ги намериха в България и други страни от Източна Европа.

Западните посланици защитават със зъби и нокти своите фирми и компании на българския пазар, независимо от очевидно пагубното им влияние за изключително важни сектори на стопанстовото и икономиката на страната ни. 

„Смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости!“ пише в стихотворението „Елегия“, публикувано преди 147 години, гигантът на словото и делата Христо Ботев. Колаборацията между наши и чужди „гости“ роди условия, които затрудняват съществуването и планирането на утрешния ден за голяма част от населението.

Животът „ден за ден“, без дългосрочна цел, без план, без особени мечти и идеали разяжда съзнанието на младите хора, част от които съм и аз. Наближавам 28 години и нямам деца. 7 от 10 мой близки и познати, които вече прескочиха 30-те, също нямат потомство. Някои ще кажат – всеки има право да реши кога и дали изобщо да създава семейство. Така е! Но тук говорим не за желание, а за възможности.

Не съм оптимист, че ще помогнат и мерките на Валери Симеонов, който с лека ръка твърди как ще реши демографската криза и ще върне тридетния модел, който у нас е изгубен преди много много време.

Времената се променят и хората вече не търпят да им се налага нещо, което някой друг е решил за самите тях, като че ли те са слабоумни и не могат да си завържат обувките сами. Трябва ни промяна в налагания вече 28 години икономически модел. Имаме нужда от повече солидарност и повече доверие. Знаем колко е трудно да се промени съзнанието на голяма част от хората при нас, където всяка една съществена промяна в общественото устройство, се привнася от вън. Така е било, за жалост, очертава се така да бъде и занапред!

Живеем в епоха на сериозен научно-технически прогрес, наричан от някои „Роботронна революция“ (Р.Р.).

Роботизацията заплашва да „гилотинира“ голяма част от работните места в сферата на производството и услугите. Милиони хора остават на улицата, а политици твърдяха по време на „икономическата кризата“ от 2008 година, че след като излезем от нея, ще се открият нови работни места, и общо взето ни очаква небивало благоденствие. Е, тези работни места така и не се появиха. Дори напротив, наблюдава се свиване и то в почти всички развити страни. Независимо дали го желаем или не, следващите десетилетия ще ни изправят пред предизвикателства от невиждан до сега мащаб!

Ще реагираме ли адекватно? Това зависи изцяло от обединените усилия на самите нас!