Духът на отрицание у българина

Както е имало и има у нас официален и неофициален фолклор, тъй е съществу­вал и съществува „дух на утвър­ждение" и „дух на отрицание". Няма нужда да се казва, че тако­ва отрицателство не е нещо из­ключително българско, че то се гнезди в манталитета и на дру­ги славянски народи: на руси, по­ляци, чехи; на неславянските – ирландци, испанци, португалци; дори в известни случаи се забе­лязва и у главните носители на европейската култура – англича­ни, френци, немци, без да говорим за азиатските и други народнос­ти. Трябва обаче да се каже, че тоя дух на отрицание е нещо твърде много българско и най-простото доказателство за то­ва представя известният израз „Българска работа!", гдето се иска да се характеризува сбито отрицателното в нашия живот.

Психиката на нашето отрица­ние е отразена във фолклора ни, ала може да се наблюдава и в съвременното българско всекидне­вие. Тя обикновено върви като мрачен двойник на положителна­та психика. Детето например се означава в една народна песен ка­то „живи железа на ръце", т.е. като окови за майката. Казва се „син като клин", т.е. нещо вреди­телно, а за дъщерята – че расте за чужда къща или че е вид на овощно дърво, плодът на което яде друг. Момата и момъкът през периода на любенето се „лъ­жат", т.е. надхитрят. А сватба­та се представя като нещастие през „сляпата неделя", когато младоженецът бърка в торба със змии, т.е. с жени, и „ако има къс­мет", изважда обикновена змия, а не усойница. Затова – „посгоди се, пороби се", „ожени се, погреби се". Съпругът и съпругата се пред­ставят като антиподи на живо­та: той е куче, тя е котка, той внася, тя изнася. Семейният жи­вот се движи обикновено в ат­мосфера на караница. (...)

В сдружение за обща работа малко се вярва: „Орташка кобила и кучета не я ядат." Напротив, хвали се индивидуалната стръв за благо и успех: „На вълка вра­тът е дебел, защото си върши работата сам", „Света не мож оправи, ами гледай да го оправиш за себе си". Доброто се смята за нещо слабо, беззащитно, а на ху­бавото се приписва жалък жре­бий: „Най-хубавата ябълка свиня­та я изяда." Храни се съмнение дори към върховната справедли­вост: „Богат ли си – в рая, сиро­мах ли – накрая." Селото се схва­ща като самостойна държава. Затуй се водят същински битки с другите села за пасища и гори. Селото изобщо мрази града. Гражданинът се схваща отрица­телно: „гражданин – кръстен дя­вол". „Той седи под сянка – не ра­боти." За труд се признава само полската работа. Мрази се и градската култура. (...)

Градът е за нашия народ така също седали­ще на бирници – данъкът не се схваща като лепта за общото, а като робско даждие – и главно център на власт. Властта, осо­бено административната, е най- висше и най-могъщо понятие в психиката на селянина, па и на българина изобщо. Да се достиг­не тя – се смята за най-голям и най-смислен идеал в живота. От­там извънредно силното полити- зуване на широките ни народни маси – нещо, което спъва всеки друг почин, идея, дело. До власт се идва чрез партия и затова тая обществена категория поглъща толкова много време, сили, удов­летворение на лични интереси.

Политическата психика на бълга­рина се проявява естествено най- вече през време на избори. Тоя пе­риод се схваща от народа ни ка­то повсеместен поход на лъжа­та. Ако запитате селяни, които отиват на предизборно събрание: „Къде така?", те ще ви отгово­рят обикновено: „Ще лъже един там, отиваме да го чуем". Чрез партия обаче селянинът може да зареже цървулите, т.е. селото, и да се пресели в града. Такъв селя­нин изведнъж става отрицател на селото – и то често най-го­лям. В града селянинът става обикновено дребен служещ или чиновник, ала нерядко се издига и до върха на административната стълба.

Нашият чиновник, бил селянин или гражданин, си е в из­вестен смисъл почти отрицател на държавата. Твърде често той слага държавната пара вместо в касата в собствения си джоб. На­шият чиновник се мисли за пред­ставител на нещо голямо и не­достъпно, а посетителят се смя­та за мравка или за дойна крава. Ако и всички да се стремят към власт, а като чиновници се имат за нейни органи, понятието „дър­жава" е най-отвлеченото в съзна­нието на българина. Той се нами­ра или над нея, като някакъв азиатски деспот и разполага с всичките и средства, или пък е под нея като роб и очаква всичко от държавата. (...)

И тъй, в психологията на бъл­гарското отрицание имат над­мощие следните елементи: апа­тия към висшето, като добро и хубаво, като държава и народ­ност, фанатична страст към парично-материалното и към властта като средство за са­мозадоволяване и забогатяване, животински егоизъм в отноше­нията към другите, простотия и заинтересованост на бюрок­рати, безогледна опозиция, партикуларизъм на политикани, егоцентризъм на интелигенти, омраза и завист едва ли не на всички против всички и пр. (...)

За отрицателната ни психика, дислокация и етнология би се съз­дала по-сигурна основа, ако се из­ложеше историята на нашето отрицание – неизследвана досега и сложно преплетена с политико-социалните и културните съби­тия и факти на позитивното ни минало. Нашата държава се осно­вава от Исперихови българи, ка­то горен слой, и от славяни, като подчинени – дуализъм, който се знае в Русия, франция, Англия и пр. У нас обаче се проявява доста остро държавната власт – нещо, което предизвиква отпор у „де­мократичните" славяни или отрицание към държавата и висши­те слоеве.

Към това политико-социално отрицателство се при­съединява и културно, когато с приемане на християнството чуждата византийска култура с държавна помощ иска да унищо­жи местната езическа култура на славяни и българи. Нещо по­добно личи и в други европейски държави, ала специално българ­ското тук е суровостта в отно­шенията. Зиналата по тоя начин пропаст между българи и славя­ни, между поданици и държава, град и село, между византийско-българска църква и народно езичество – тая пропаст се използва от ереста на богомилството, която е продължение на манихейството, ала се оформя като чисто наше религиозно движение. То излазя лека-полека пред народ­ните маси с цяла програма на от­рицание: против държавата и всички нейни органи, против официалната църква. (...)

Друга историческа причина на националното ни отрицателство е липсата на развита бъл­гарска култура, материална и идейна. Постиженията на града са били от чужд, византийски ха­рактер и не са се възприемали от селото, което било крепост на своето, на народното. Селската култура, от друга страна, не е имала достъп в града, гдето да се развие в по-висши форми. Така чрез взаимно отрицание се е спъ­вало развитието на всички кул­турни почини у нас и никоя кул­тура не се е наложила окончател­но на цялата ни страна. Затуй в продължение на повече от хиляда години исторически живот – вре­ме, което бе достатъчно за ан­гличани, френци и немци да диг­нат величествени катедрали на своята култура и почти да се из­живеят исторично – ние тъпчем на едно място, самоизяждаме се от отрицание, гинем в културно безплодие и безпомощност. (...)

Националното ни отрицателство проявява стремеж и към обособяване в цялостен мирог­лед. Разработена е обаче предим­но метафизиката в народната ни отрицателна философия. Със­тавните и елементи са отчасти оригинални мисловни достиже­ния, отчасти влияния от индий­ския будизъм и иранския дуализъм, ала има нещо и от старотракийско време. Излазя се, така да се каже, от песимистичен биологизъм и се отива към остро очертана антитеза: живот и смърт, добро и зло, като върхо­венство се отдава на смъртта и на злото – прояви на мащехата съдба. Проглъбяване и известна систематизация на така явилия се култ към злото се извършва от кабалистичната теология на богомилството, доста близка впрочем на богословието на древнобалканското орфейство.

За царство на злото, на дявола, се прогласява целият видим свят заедно с историчния живот, а престолът на добротата, на Бо­га, се дига на небето. Като че се теологизува суровата балканска и българска история, от което са се запазили дори национални сле­ди. Така в космогонната по съ­щество приказка за раздаването на късметите жестокият жре­бий на българина се отъждествя­ва с изначалната участ на Адама – и двамата се осъждат на черен труд в тоя свят.

Сякаш е имало българско грехопадение!

Като че върху нашия народ е изречена вър­ховна клетва и нашата история се отиграва в ада. Нещо от тая дуалистична мистика ми се ще да видя и в хумора на „Бай Ганя". Ние се смеем на себе си, без да се обиждаме, защото инстинктив­но се водим от следното: бай Ганьо е българин от тоя свят, българин на злото. Има обаче българин от оня свят, на добро­то. Интересна, мисля, естетика на дуалистичната мистика. От постулата, че злото владее в тоя свят, нашият народ е извел отрицателната си етика: служба на злото, апатия към доброто, егоизъм на материалното, без­смислие на обществения живот – спасението е само лично и пр. Тоя дух прониква и в българската фи­лософия на обществото, държа­вата, народността, културата. Бай Ганьо например казва: „С дя­вола сме добре."

Българският дух на отрицание е създал значи почти цяла сис­тема на сатанизъм, ала тая отрицателна философия се е явила най-вече като отчаян отпор на нашия народ срещу злата му участ да бъде държан едва ли не хиляда години в оковите на политико-социален и културен антиисторизъм.

***

Найден Шейтанов (1890-1970) завършва философия в Лайпциг и Прага. Сътрудничи на най-авторитетните издания от междувоенния период – „Философски преглед", „Златорог", „Българска мисъл". Автор е на изследванията „Любов, космогония" (1931, 1933 г.), „Великобългарски светоглед" и „Балканобългарски титанизъм" (1939 г.) и на много есеистични, философски и етнограф­ски произведения, като „Сексуалната философия на българина", „Световна България" и др. Студията му „Духът на отрицание у българина", която препечатваме със значителни съкращения, е публикувана в книжка 2 на „Философски преглед" през 1933 г.

***

Източник: glasove.com