Художниците Марковски и Димчевски: Самото живеене трябва да бъде като изкуство

В края на лятото пътят ни отведе до едно чудесно място, близо до Румъния - Крапец. Вечерта сме в бара на местния къмпинг, заобиколени от пясък, хамаци и безброй красиви картини. Хубава компания, морски бриз, добра храна, а ние балансирахме по „Ръба на морето“.

Там, където суетата и снобизмът не се допускат.

Там, където хората се забавляват истински, вместо да се тагват и постват в социалните мрежи.

Там така старомодната жива комуникация не е отживелица, а необходимо условие, за да си прекараш незабравимо. 

Именно там се срещнах с двама прекрасни художници – Росен Марковски и Николай Димчевски, с които си поговорихме за изкуство.

Споделям ви разговора ни.

***

Кога откри, че имаш талант да рисуваш?

Р.М.:  Аз рисувах от дете и въобще не съм се замислял или откривал себе си, просто си рисувах. И в следващия момент завърших академия и ми стана професия.

Н.Д.:  Фактически моят прадядо е художник - Цвятко Димчевски. Но аз открих своя талант сравнително късно, бях на 21-22. Изкуството го открих чрез любовта с жена. Тя обичаше да рисува, аз също винаги съм го правел, но просто не съм му отдавал значение. Но тогава вече се замислих, че това е нещото, което ми дава някакъв смисъл и се запалих по световното изкуство, изложби, музеи. Всичко тръгна от една любов, защото само любовта може да ти отключи таланта и безброй други неща.

Може ли един художник да се издържа само от рисуване?

Р.М.: Този въпрос е много труден, тъй като има моменти, в които се случват някакви неща и можеш да се издържаш сам, но просто е въпрос на периоди. И както не можем да се издържаме, също така и не спираме да пием уиски и да пътуваме. Така че - всичко е много относително.

Н.Д.: Знам, че за хората в България звучи абсурдно да се издържаш от картини и аз се опитвах да работя две неща паралелно. В смисъл - да имам някакъв сигурен доход и паралелно да рисувам. По принцип е възможно да се съчетават няколко работи, но от това страда изкуството, когато не му се отдадеш напълно.И когато му се отдадох на 100 % имаше резултат и 2, 3 години се издържах само от това.

Рисуваш ли по поръчка?

Р.М.: Не, аз рисувам, каквото и когато пожелая. Пикасо е казал: „Слабите художници рисуват, това което продават, а добрите продават това, което рисуват.“

Н.Д.:  Във всички изкуства творците се делят на изпълнители и композитори. Има много добри изпълнители, които ще изпълнят дадена песен. И при художниците е същото - има много добри художници, които могат да рисуват портрети, но аз съм по скоро от другите.

/Росен Марковски/

Откъде черпиш вдъхновение?

Р.М.: Всеки си представя вдъхновението по различен начин. Някой си го представя като някакви материални неща, друг си го представя като някакви сигнали от космоса. Има неща, емоции, които те зареждат и оттам ти се работи. В повечето случаи това са силни впечатления. Ние ловуваме такива силни впечатления и обикаляме, търсим такива силни емоции. Музата – тя те насърчава, тя те подпира, помага ти, дава ти криле. Моята теория е, че не художникът, а животът рисува картините и съответно първо трябва да си направи живота и тогава картините сами стават. И в този смисъл това работи музата, прави живота прекрасен. Макар че самотата е също много креативна и творческа.

Н.Д.: От природата т.е. от нея получавам енергия. От едни 6-7 години, ако не изкарам на морето 3 месеца годишно, няма да мога да оцелея през годината в града. И от музите, разбира се.

Кои художници са твоите кумири?

Р.М.: В началото харесвах сюреализъм от сорта на Салвадор Дали. След това дълги години бях страстен почитател на Пикасо. Сега в момента се върнах към реализма. Според мен това трябва постоянно да се прави, човек да отива много далеч в техниката и после да се връща много назад в детайла и основата. Всъщност аз обичам да се уча от децата, преди да тръгнат на училище те рисуват много добре. Имам запазени детски рисунки на сина ми и сега, когато ги гледам виждам, че той се е справял страхотно. Децата притежават точно това божественото рисуване.

Н.Д.: . Харесвам Ван Гог, Сезан, Модиляни, Генко Генков  и Росен Марковски, разбира се.

Трябва ли да сменяш често местата, на които си, за да твориш повече?

Р.М.: Трябва, но това е някакъв ритъм, не трябва да се пътува прекалено много. Обикновено трябва да спреш на дадено място за седмица, две, три, за да можеш да усетиш мястото, за да можеш да станеш съзерцателен, за да можеш да получиш спокойствие, за да видиш нещата около себе си, за да се запознаеш с хората, и тогава това място започва да ти носи някаква емоция и съответно след време тя може би се изхабява и трябва да се търси друго място. Моят принцип е, че когато отидеш на ново място първия ден пиеш, втория ден боледуваш и третия ден вече можеш да почнеш да твориш.

Н.Д.: Пътуванията са жизнено важни. Но не е основното срещите с  хората, което ме вдъхновява. Мястото е нещото, ако е град - уличките, площадите, фонтаните и това всичко го сглобявам в обща картина. В градовете виждаш какво са сътворили хората, а в дивото виждаш какво е сътворил Бог.

Можеш ли да си представиш свят без изкуство?

Р.М.: Не, не, много ми е късно, аз съм заразен, аз не мога. Нещо повече, допреди време правех интериори на заведения, като проект. Вече съвсем реших, че каквото и да става няма да се занимавам с нищо друго, и за това в момента вече трети месец съм на море. И това правя всеки ден, горе долу по цял ден.

Н.Д.: Мога. И той би бил перфектният живот. В едно напълно здраво общество, не би трябвало да има нужда от изкуство или поне няма да го наричаме така. Но понеже има тези натрупвания на състояния и депресии и те трябва да бъдат по някакъв начин извадени, показани, изстрадани, преживени и т.н. за това го има и изкуството.

Някога искал ли си да си част от друга епоха, а не от тази, в която живееш?

Р.М.: Да, имаше един период, в който се опитвах да живея, като импресионист от началото на века във Франция. После ми стана ясно, че човек трябва да живее тук и сега. И че не можеш в днешно време да живееш, като герой от друга епоха, и ако се увлече човек да бъде герой от друга епоха, някакси той много бързо си чупи крилата, някакси пада.

Н.Д.:  Уди Алън направи страхотен филм по тази тема, но там всеки искаше да е част от друго време и може би съм искал, като по малък и на мен да ми се случи, но всички трябва да се научим да живеем тук и сега. И трябва да престанем да мислим, че има нещо по-важно от настоящия момент, защото всъщност няма.

Освен с рисуване и музика ти също така се занимаваш и с писане? Ракажи ни за този свой талант!

Р.М.: Пиша стихове, даже приятели ме карат да издам стихосбирка. Освен това имам и един разказ, който е дълъг, колкото роман и е за Крапец. Пълен е с лични преживявания. Аз никога не бях писъл разказ в живота си, но тук като дойдох в един момент изпитах желанието да напиша. Започнах да описвам историите, като в дневник, след това започнах да навлизам в детайли как се движат листата и т.н. и в един момент записвх всички истории, които се случват, пречупени през моята призма.

Н.Д.: От негативните емоции, които са неминуема част от живота, не ме избива на рисуване, а по често на писане. Аз пиша поезия. За картините трябва да си в някакво ведро настроение, поне при мен е така. В картината не трябва да е излята негативна енергия, защото тя всъщност е доста зареден предмет енергийно. За мен функцията на картината е да зарежда и да радва хората. Но да може да бъде и лечение, но не да изливаш, а по скоро да си набавяш това, което ти липсва.

Как се роди идеята за „По ръба на морето“?

Н.Д.: . Ние с Росен сме тандем от доста време, запознахме се във Фейсбук. Аз работех в една галерия и там от 150 автора, които предлагахме, аз имах 2 любими Илия Милков, който е покойник и Росен Марковски. През 2009 г. се свързахме, аз се кефех на неговите неща, той се изкефи на моите и почнахме да обсъждаме нашите кумири Пикасо и Модиляни. И той в един момент ми вика: „Трябва да се напием“. Аз тогава живеех във Варна, той в София и срещата ни беше в Пловдив и пихме.

Започнахме да си свирим по ателиетата и оттам почнаха да се раждат някакви текстове по истински случаи. През 2015 г. и двамата бяхме ергени и тръгнахме да обикаляме по морето да рисуваме и да свирим. През 2016 г. също и тази година сме закотвени.

Р.М.: Тази година сме закотвени в Крапец. И може да се каже, че пак сме по ръба на морето и пак светът се върти около нас, защото всеки ден някой си отива, друг идва и имаш усещането, че пътуваш.  Вдъхновение за създаването на нашата музика черпим от всички идиотски случки, които ни се случват по време на трипа.

Н.Д.: Аз подавам рефрен на Росен и той разписва песента. Например историята за 6-те мацки е следната. Майка ми си има една приятелка от детството от Ловеч и тя има дъщеря и цял живот се опитват да ни запознаят. И все няма къде да се засечем  и точно тогава тя беше в Созопол с 5 приятелки и майка ми ми прати номера й да й пиша, че и аз съм там, но аз реших да напиша нещо по-интересно. И седнахме с една тетрадка и почнахме да мислим смс-и. И от където част от текста беше: „...фара мига, вятър духа, мама каза, че си тука.“ Една приятелка предложи да напиша: „Това там ти ли си?“ Та тези фрази са части от песента.

Как виждаш себе си след 10 години?

Р.М.: В момента разработвам проект, който се нарича „Моментални изложби“ и идеята е да пътувам по различни места и да направя картини, които да имат история. Идеята е отиваш на някакво съответното място, взимаш от боклуците на града т.е. в повечето случаи това са вестници и рисуваш върху такива носители. От друга страна, ние вземаме от техните боклуци и ги правим вечни, когато нещо е нарисувано отгоре то няма крайна дата. И тези неща се снимат, всъщност арт продуктът е фотографията, която се получава. Досега от тези моментални изложби съм правил в Париж, Мадрид и в Италия. Имам идея да го направя и в София, но там ще е по-мащабно със скулптури. Идеята ми е да направя своя пробив на места, които са недостъпни за българските автори. Просто искам картините да имат повече история, да могат да разказват. Това ми е планът за близкото бъдеще. Преди години останах в България от чист патриотизъм, в последно време почнах да не се виждам в България. Предпочитам да съм Росен българинът в чужбина, отколкото никой в собствената си държава. Искам да работя, искам да ида на място, където това, което правя да намери своите почитатели и своята реализация, и до края на живота си да рисувам - това е единствената и основната ми цел. И вече, където стане там. Има един руски авангардист Олег Кулик казва: „Ако едно нещо не работи, то не сменяй нещото, а смени мястото, където го показваш!“  и аз се замислих много сериозно, че трябва да намеря мястото за моите неща.

Н.Д.:  Представям си една приятна къщичка в планината, където хем да имам ателие, хем да си имам мои произведени зеленчуци. Разбира се една жена, облечена в бяла ленена рокля, ако тичат и две деца няма да имам нищо против. Смятам, че човекът е многоизмерен, и затова не се определям само като художник. Много неща ме влекат, като музиката или пък кулинарията също. Много добре готвя марокански кус-кус. Обичам да готвя за любимите си хора, но не искам да е професия, за да не загубя усещането, с което го правя. Та след 10 години мисля да се развия в много ралични области. Последно време съм се запалил по тай чи, там го има този поглед навътре - релаксация, медитация, лекуване на тялото, на психиката. Много неща са ми интересни и не се ограничавам само в рисуването, да кажа аз съм художник и след 10 години ще съм още по- голям художник. Самото живеене трябва да бъде като изкуство!

***

Повече за Николай Димчевски вижте на сайта: http://nikolaidimchevski.com/en/