Охридската българска църква – същност и съдба (2)

Продължаваме с разказа за Охридската българска църква – същност и съдба. Втора част:

Не по-маловажен е фактът, че при гласуване на църковни събори България вече разполага с два решаващи гласа – тези на Търновския и Охридския архиереи. Точно в това е шансът на Ипекската (Сръбска) патриаршия. Тя е създадена на Събор в Скопие през 1346 г. с благословията на Търновския патриарх Симеон, който издига за патриарх ипекския архиепископ Йоаникий. С благословията на Търновския патриарх и „българските архиереи на събора“ става узаконяването на сръбската царска титла на Стефан Душан (който, впрочем, е син на Стефан Дечански и Теодора Смилец, т.е. – директен наследник и на Тертеровци, понеже Стефан Дечански е син на българската принцеса Анна, дъщерята на цар Георги I Тертер). 

Доколко всички тези събития са дирижирани изключително от цар Йоан Александър и патриарх Симеон е очевидно от следнния факт: Византия, която се оказва малцинство на съборите, не признава Сръбската патриаршия. Позказателно е също, че тази схизма (разделение) ще трае чак до времето, когато Ипекският патриаршески престол ще бъде зает от българин – патриах Ефрем (1375-1380; 1389-1392)

Елена Българска, сестра на цар Йоан Александър и съпруга на цар Стефан Душан, който според автори като Кръстьо Мисирков е по-скоро „западнобългарски“, отколкото „рашки“ (сръбски) цар. Фреска в Лесновския манастир, дн. Македония.

Очевдино земите, обявени от Василий II за диоцез на Охридската архиепископия и на цяла България, са били гледани от българите през цялото време в традиционния и неизменен дух: те са „третият дял“ на Българското царство. Този „трети дял“ се ползва с изключително широка автонимия още от времето на св. Климент и св. Наум. Съвременните им български царе св. цар Борис и синът му цар Симеон Велики са били много щедри в даровете за Охридските предстоятели, които са били светители на Българската църква, но никъде не се споменава да са били по какъвто да било начин подчинени нито на „първия български архипепископ“, признат от Византия през 870 г., нито на „българския патриарх“, провъзгласен от цар Симеон през 918 г. и признат от Византия през 927 година. По същата логика Охридската архиепископия ще бъде българска, но няма да бъдат подчинена и на Търновския патриарх след 1235 година.

Св. цар Борис-Михаил, стенопис в манастира "Св. Архангели" ("Св. Наум",  ІХ век) на Охридското езеро, чийто ктитор е княз Борис І.

{BANNER_ID-3}

 В този контекст трябва да се подчертае, че на практика всички споменати императорски актове, в т.ч. Симеоновият, имат само политически и психологически, но не и каноничен ефект. Структурата на Църквата е можело да бъде променяна само от Църковен събор. Ето защо в каноничено отношение сила са имали само абсолютно независимият спрямо Константинопол статут на Първа Юстиниана, признат на Петия вселенски събор (553 г.), триделната структура на Българската църква, установена на Събора от 893 година (с центрове Преслав, Средец и Охрид), решенията на събора в Лампсак-Галиполи (1235 г.) и тези на събора в Скопие от 1346 година. В светлината дори на толкова лаконично представените факти е очевидно, че генезисът на Охридската църква е български, като в цялото хилядолетно съществуване на Охридската църква тя се е ползвала с пиетета на българските владетели и тяхната щедра поддръжка, която винаги е включвала широка автономия.

 Описаната историческа картина перфектно се подкрепя от резултатите в Референдума за Българската Екзархия. Понеже според Султанския ферман за учредяването й голяма част от Македония остава извън границите на Българската Екзархия (титул 10), за тези земи се предвижда специален Референдум. Този Референдум се провежда в Македония в периода 1873 - 1874 г. под контрола на отоманските власти и наблюдението на Всленската патриаршия. Според неговите резултати най-малко 2/3 от местното християнско население се самоопределя като българско и решава да се присъедини към Българската Екзархия. По този начин са създадени Скопска, Охридска и Битолска епархии, а по-късно и Неврокопската епархии.

Карта на Българската Екзархията

 Българите оставят в бъдеща Сърбия не само богато духовно, а и материално наследство. На снимката: Петровата църква, построена от българския св. цар Петър през 10 в., която до 12 в. е била катедралният храм на Сръбската църква, а сега е част от комплекса Стари Рас, включен в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.

{BANNER_ID-4}