Разликата между „луда глава“ и „престъпник“ никога не е била в поведението, а във времето, което системата му дава.

Стоян Колев: нехранимайко, бунтар, мечтател, идеалист, ветреник, „луда глава“

ИЛИ/И

наркоман, престъпник, безделник, брутален тип?

Разликата между „луда глава“ и „престъпник“ никога не е била в поведението, а във времето, което системата му дава.

Разликата между шумкарите и Стоян Колев е, че едно време не е имало високоразвити технологии и в кръчмите са злоупотребявали с прокиснало вино и тежка ракия вместо с модерните забранени вещества.

Има обаче една съществена разлика между онзи свят и днешния.

Преди Освобождението човек е можел да се покрие в шумака на Балкана. Имал е високото баладично пространство.

Хайдутите са бягали без гривна за проследяване години наред в горите, ако не са били заловени и изпратени да гният в Диарбекир. 

Носели са пушки бойлии вместо пластмасов еърсофт. Можели са да оцелеят достатъчно дълго, за да се превърнат от „луди глави“ в легенди, а някои от тях и в история.

Тогава „лудата глава“ е умирала млада, но между първия бунт и историческата памет е имало време. Понякога години. Човекът, докато митарства, е могъл да мисли, да пише, да среща други хора, да създава идеи, да превръща личния си гняв в обща кауза.

В миналото светът, макар и ограничен, е давал на бунтаря пространство да се превърне от „луда глава“ в мит. Днес това време го няма, въпреки че светът ни е глобален.

Хайдутинът се спасява в гората без интернет покритие. Днешният бунтовник се крие в лайва. И точно там го намират.
Историята му се случва на живо, в реално време. Кинаджийски. Театрализирано.

В момента дигиталната памет и алгоритмите унищожават човека още преди идеите му да са пуснали корен. Съвременните системи могат да локализират и проследят много по-бързо всеки, когото издирват. А когато човекът бъде определен като „опасен“, обществото възприема етикета преди да е чуло идеята му.
И така жизненият път на „опасния“ може да бъде съкратен още преди да е започнал. 

Не непременно чрез физическо унищожение. Понякога е достатъчно да бъде превърнат в досие, в диагноза, в криминален образ, в някой, когото вече никой не бива да слуша.

Това е новата особеност на нашето време: системата не е длъжна да чака бунтарят да стане историческа фигура. Тя може да го плени и затвори много по-рано. 

Историческото време не съществува. Затова героизмът е пародиран и абортиран в зародиш.
Ботев не е писал с езика на благоприличния учебникарски патриотизъм. Писал е с езика на яростта:

„Граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!“
И още:

„А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!“

И накрая, в пика на израстването, отрязва:
„Аз веч нямам мило, драго,
а вий... вий сте ИДИОТИ!“

Това е Ботев. Днес тези думи са национална класика. Неговата ярост е литература. 

Неговата обида е художествен похват. Неговото „идиоти“ е културно наследство.

Но когато жив човек от настоящето говори със същата необузданост, преди да е станал класик, езикът му се представя като доказателство за неговата опасност. Негодник. Непригоден. 

Срамно и жалко е да лепим мръсни етикети вместо да чистим , превързваме , лекуваме рани. 

Срамно е да правим от драскотината гангрена. Кога ще забележим контраста между вредния монетизиран паразит на скуката и опасната, четивна, непокорна и неизкуствена искреност на човек, който е изградил себе си извън официалните университетски амвони, но притежава онази вродена дълбочина, пред която институционалните дипломи често изглеждат кухи?

Същото общество, което цитира Ботев и се възхищава на пламъка му, би отхвърлило и пратило в маргинала днешния човек, който говори със същата сурова и разкъсваща искреност.

Системата не се нуждае от физически куршум. Достатъчни са думи като „наркоман“, „престъпник“, „брутален тип“ или „биполярен“, за да бъде заглушен неудобният глас и да му се отнеме правото на истина.

Има ли разлика в мислите на Стоян Колев в интервюто му  при Карбовски:

„Защото кой им е виновен на тях? Никой не им е виновен. Когато си шматка и страхливец, ще дойдат, ще ти вземат всичко, парите ще ти вземат, жената ще ти вземат, ще те вземат теб, и свободата ще ти вземат. Няма смисъл в това. Няма такава свобода, която някой ти я подарява и ти си седиш свободен и щастлив, че и пари да ти дават.“

Това не е мисъл за дрога или за кола на магистрала „Тракия“. Това е старата хайдушка мисъл: свободата не е подарък, а идеал, който дори непостижим - дава смисъл на живот, БОРБАТА за идеала. 

Той бил маниакален. Манията да се бориш за свободата си , е красива лудост. И мястото й не е в домашния арест или в затвора. 
Точно същата е мисълта на Стоян , която кара и Ботев да пише „коли, беси, бие, псува и глоби народ поробен“. 

Разликата не е в съдържанието, а в контекста, в който се чува.

Когато Ботев го казва в поробена държава, го чуваме като пророчество. 

Когато Колев го казва в „държавата на кривите огледала“, както я нарича сам той, го чуваме през филтъра на екрана. 

И заради екрана никне съмнението: бунт ли е това, или персонаж за гледания?

Знам какво ще кажете: Митологизираш боклука.

И тогава идват етикетите:

наркоман,

престъпник,

брутален тип,

„биполярен“. ВРЕДЕН.

И тук вече въпросът не е дали Стоян Колев е симпатичен или неприятен, виновен или невинен! А докога безропотно ще консумираме агресията, цинизма и показното безродие на медийните мутри, а ще стискаме гърлото на гласа заради няколко сурови думи- мемета?

Въпросът е: защо обичаме бунтаря, когато е мъртъв и канонизиран, а се страхуваме от него, когато е жив и действен? И защо , за бога, мразим недостатъчно обосновано различния, различния от всички: олигарси,  отрепки, обикновени лицемери. 

Времената са други. Технологиите са други. Нравите, може би не чак толкова. Обществото винаги е имало този навик: обича бунтаря мъртъв, защото мъртвият Ботев е безопасен. 

Можеш да го цитираш на 2 юни. 

Иначе заради ругателната му лексика ще намалим драстично изучаваните негови творби в училище!

Живият Ботев, който ти крещи „вий сте идиоти“, би бил обявен за токсичен, радикализиран, проблемен.

Има и още нещо.

Когато публичното пространство е залято от кухи инфлуенсъри, празни алгоритми и паразитиране върху простотията, всяка истинска, сурова човешка реакция, дори когато е ръбата и крайна, веднага е обявена за патология.

Една отрепка гледа друга отрепка. Едната си мисли, че ежедневието й има смисъл, другата е празна и си запълва времето. 

А празното време, най-ценният ресурс, се трупа с развалини. 

Активната отрепка се храни от пасивната, а тъпите алгоритми разнасят сред децата как някой разкъсва салфетка и я маже с разтопен жилибон. Това е паразитиране върху скуката. Това е безопасна скандалност. Тя не застрашава никого, затова системата я обича и я монетизира.

В друг лайв същият малък и глупав инфлуенсър с разтопените желета ще гледа как известният „журналист“ Симон Милков показва в детайли опасен , грамаден нож на сатрап , с който заплашва да разпори нечий корем, докато уж  се гневи за отровените от агресията на друг негов противник инфлуенсър малчугани. Това е безумно. ЛИЦЕМЕРНО. Грозно. Плашещо. 

Отчайващо е за шепата нормални хора. 

И забавно за безделниците.

Бунтът е обратното: опасна искреност. 

Тя е горчива, груба, крайна, неудобна, често саморазрушителна. 

Тя не иска само  да те забавлява. 

Иска покрай забавлението да ти каже, че има начин да виждаш по-далеч. Да проговориш на осем езика, да прочетеш много книги, да цитираш „Дон Кихот“, да говориш с всеки на езика, който заслужава и разбира,  да дисектираш обществените дефекти, без да нараниш никого, при положение че си завършил само десети клас. 

Иска да ти каже беззлобно, че си страхливец. Затова системата спира да монетизира тази истина и я медикализира.

Обществото предпочита дистанционния хейт пред опасната откровеност. 

Не знам кое е по-тревожно: съдбата на съвременния бунтар, начинът, по който днешните медийни и дигитални механизми обезценяват всяка истинска кауза, или кръвожадността на симонмилковците и големи групи от обществото, което живее в „държавата на кривите огледала“ (цитат, Стоян Колев).

Едното е следствие на другото. Когато огледалата са криви, всеки, който сочи право, изглежда крив.

Зная само, че механизмът с етикетите, наркоман, престъпник, безделник, брутален тип, биполярен, ВРЕДЕН , не е медицински или правен. Той е ритуален. Той казва на останалите: този вече не бива да бъде слушан. Правото му на истина е отнето преди правото му на процес.

Въпреки това, без това право - той има влияние. Това влияние му е проблемът - да изкарва не само пари, но и хора. А многото хора винаги са потенциална заплаха и червен сигнал - за който и да е противник.