Синдромът на хюбриса

Наталия Бориславова:

Хюбрис (на гръцки: ὕβρις) означава арогантност и надменност, липса на връзка с реалността, надценяване на собственото положение и обида към боговете, което води до последващо наказание и поражение. 

В Древна Гърция смисълът на това понятие има конкретика  - грешната постъпка, когато някой се постави  над боговете или забравяне да им се отдаде благодарност, когато са оказали помощ. 

Хюбрисът е най-страшната постъпка в Древна Гърция, която е последвана от най-страшни наказания. 

Хюбрисът е смятан и за най-голям грях в Древна Гърция защото се противопоставя на "дике" или с други думи - на справедливостта. Също така се асоциира с нарушаване на социалните норми . Това чувство често показва загуба на контакт с реалността и надценяване на собствената компетентност или способности, особено, когато засегнато лице е във властови позиции. 
Така хюбрисът е признак за упадък или дори падение. 

Хюбрисът в древногръцките трагедии води до незабавно наказание не само на извършителя, но на цялата негова общност. 

Унищожението от боговете може да се случи дори в рамките на един ден. Тук престъплението може да бъде и по асоциация („виновен поради асоциация“) или с други думи - заради асоцииране на някого с виновните.

Списъкът на поведенческите симптоми, които могат да отприщят синдрома на хюбриса в политическия лидер, принадлежи на Дейвид Оуен, министър в правителството на Маргарет Тачър и психиатър по професия, който задълбочено анализира проблема в „Болестите във властта“, и изглежда така:

1. Нарцистична склонност да се гледа на света предимно като на арена, където да може да се упражнява властта и да се търси слава.
2. Нагласа да се предприемат действия, които ще представят овластения в добра светлина и ще подобрят имиджа му.
3. Твърде голямо внимание към собствения му имидж и представяне.
4. Месиански маниер на представяне на онова, с което се занимава, и склонност към екзалтация.
5. Отъждествяване на държавата до такава степен със себе си, че се разглеждат своите и нейните интереси като идентични.
6. Склонност да говорят за себе си в трето лице или да използват царственото „ние“.
7. Прекомерна увереност в собствената преценка и презрение към критиката на другите.
8. Прекомерна самоувереност, граничеща с чувство за всемогъщество по отношение на онова, което биха могли да направят.
9. Вяра, че вместо да се отчитат пред земния съд на колегите си или пред общественото мнение, истинският съд, пред който отговарят е много по-висш – на историята или на Господа.
10. Непоклатима вяра, че този съд ще ги оправдае.
11. Безпокойство и импулсивност. Безразсъдност.
12. Загуба на връзка с действителността, често свързана с изолация.
13. Склонност да позволяват на „широките си възгледи“, особено на убедеността в моралната правота на предлагания от тях курс на действие, да отхвърлят необходимостта от разглеждане на други аспекти на въпроса като практичност, разходи и възможност за нежелан изход.
14. Произтичащата от това некомпетентност да се следва определена политика. Нещата тръгват в погрешна посока, защото прекомерната самоувереност подтиква лидера да не се тревожи за дреболиите в политиката.