В България всяко дете е гений, но щом се появи ниска оценка, виновен е учителят
Понякога, като чета коментарите под новини за резултатите от матурите, ми идва да попитам: “Вие наистина ли сте родители на тези деца?” Не заради болката в оценките, а заради жестокостта в думите. Защото в тях рядко се усеща загриженост от липсата на ЗНАНИЯ в техните деца, а най-често само обвинение за ниските ОЦЕНКИ – към учителите, към системата, към „другите“. Все някой друг е виновен.
Но истината е проста и тъжна: училището не може да компенсира това, което липсва в дома – любопитство, четене, трудолюбие. Не можеш да изградиш любознателен ум, ако детето вижда само телефон в ръцете на родителя. Не можеш да възпиташ воля, ако всяко усилие бива наричано “стрес”. В какъв свят живеем, когато един час писмена работа ( НВО) в четвърти клас се нарича “травма”, но три часа пред TikTok са си “почивка”?
Слушаме с възхищение за Сингапур, Корея, Финландия. Но пропускаме да кажем, че в Сингапур децата учат два пъти повече, дисциплината е норма, а родителят е в постоянен диалог с учителя. В Корея образованието е култ.
А в България? В България всяко дете е гений, но щом се появи ниска оценка, виновен е учителят. Всяко дете трябва да бъде “щастливо”, но не и подготвено за живота. И когато системата се опита да даде обективна оценка – през тест, през изпит, през PISA – изведнъж ставаме прокурори. Осъждаме. Без капка саморефлексия.
Българинът – с цялата си душевна красота и историческа болка – често носи в себе си една слабост: нуждата някой друг да му е виновен. Да посочи с пръст. Да се изкара праведен в свят, който не го разбира. И докато тази народопсихология управлява общественото мнение, образованието ще е в капан.
И така се въртим в кръг. Слушаме за успехите на другите, но не искаме да си платим цената: повече труд, повече дисциплина, повече уважение към знанието и към тези, които го преподават.
Докато обществото не разбере, че образованието не е услуга, която купуваш, а кауза, в която участваш – ще стоим на същото място.
И все ще сме недоволни. И все ще обвиняваме.Нека променим това. Не с гняв. С грижа. С личен пример. С подкрепа към децата, към учителите, към цялата общност, която градим – не рушим.
Асен Алекандров
Още от категорията
.jpg)
© 2025 Lentata.com | Всички права запазени.