Виновните! Дайте ни всички виновни! На кладата! На кол!

Виновните! Дайте ни всички виновни! На кладата! На кол! 
БНР публикува списък на училищата в Пловдив където са се обучавали децата, участвали в престъплението. Под публикацията написах, че няма нужда да се прави табло на позора за тези училища, защото не те са отговорни за поведенческите отклонения на учениците. 
Лелееее! Като се почна! Ама училището не било ли участвало в създаването на морални норми. Ама училището не било ли длъжно и да възпитава, а не "някакакви даскали само да си преподават материалчето."
Всъщност няма такова чудо като "училище, което възпитава". В училището работят преподаватели с тесен профил. Всеки знае конкретна област и е назначен на работа с цел да преподава това познание. 
Отдавна на нашите учители е вменено също по някакъв начин да се справят с учениците със СОП, а в същото време продължава генералният недостиг на ресурсни учители. 
Отдавна на педагози се налага да прекланят глава пред агресивни родители, които ги заплашват, че ако не променят оценката на детето им, те знаят откъде се прибира преподавателят. Отдавна се случва родител да нахлуе в училище и да нападне учител. Отдавна ученици заплашват учителите си. 
На българските преподаватели бе отнета възможността да налагат дисциплинарни наказания, нямат право да гонят от клас, защото ако нещо стане с ученика след това, той е персонално отговорен. 
Деца и родители така добре научиха правата си, че за учителите остана само да се свиват. 
Учителят не е психиатър, не е следовател, не е социален работник, не е всичко, което явно му е вменено от много побеснели търсачи на виновни. 
Всеки ученик в ежедневието се среща с преподаватели по математика, литература, биология, химия, история, физика... и всеки от тези преподаватели е на някаква възраст, той също води свой личен живот. 
Сега ще се окаже, че децата от съответните училища не са били "прихванати" навреме, че планират нещо пъклено, защото учителите им не са го забелязали? 
Известна е притчата за мъж, който поискал да влезе в елитен британски клуб и му казали, че за целта са му нужни три висши образования. След няколко години мъжът се върнал с три дипломи. И му казали: "Господине, не разбрахте: става дума за дипломата на Вашия дядо, Вашия баща и Вашата." 
Няма как поколенчески деца да са оставяни на самотек, да са свидетели на агресия от всякакъв род в близкото си обкръжение, никой да не иска да ги поведе в друга посока и накрая училището да е отговорно за това. 
Семейството и никой друг не формира личността. В училище децата често откриват преподаватели, които ги вдъхновяват, но вдъхновението се отнася за онези ученици, които са отворени за познание, които са отгледани с уважение към институцията. 
Бях удивена да науча от историческата книга, която чета в момента, че веднъж Еразъм не платил сметката си за нощувка и храна в хан и си тръгнал. Сметката му платил Томас Кромуел и му написал писмо, че Еразъм не бива да се притеснява от злословие, защото той, Кромуел, казал, че Еразъм бил негов гост. За хората на познанието не бивало да се чува и една крива дума. 
През ХХІ век считаме, че хората на познанието носят лична отговорност и за престъпленията на деца, чиито родители никога не са успели да възпитат.