Защо европейските консерватори подкрепят Международния наказателен съд (МНС)?

Държавният секретар на САЩ Марко Рубио изпрати шокови вълни по целия свят — и по-специално през Атлантика — на 13 юли 2026 г., когато обяви, че администрацията на Тръмп възнамерява да превърне унищожаването на Международния наказателен съд (МНС) в основна цел. Пишейки в Wall Street Journal, Рубио заяви, че Вашингтон ще „демантелира МНС — тухла по тухла, ако е необходимо“.

Европейските лидери бяха ужасени от офанзивата на Рубио. Говорител на Европейския съюз отговори, че „атаките или заплахите срещу Съда, неговите избрани представители, служителите му или тези, които му сътрудничат, са просто недопустими“, и обеща ЕС да направи всичко възможно, за да защити МНС.

В интерес на истината, те могат да направят твърде малко. Ако правителството на Съединените щати хвърли цялата си тежест зад тази мярка, то би могло ефективно да блокира достъпа на МНС до каквито и да било средства, възможността за пътуване на служителите му или дейността му като цяло.

Но това е извън същината на въпроса, защото не е ясно защо Европейският съюз изобщо смята за добра идея да се противопоставя толкова твърдо на Съединените щати по тази тема.

Америка има дълга история на пренебрежение към МНС. Въпреки че президентът Бил Клинтън подписа Римския статут — договора, с който бе създаден МНС, неговият приемник, президентът Джордж У. Буш, уточни, че подписът не е обвързващ (дори и да не го беше направил, имаше малък шанс договорът да получи подкрепа от две трети в Сената, което е задължително за ратификация). Подчертавайки отвращението си към институцията, Конгресът прие, а Буш подписа Закона за защита на американските военнослужещи. Шеговито наричан „Закон за инвазия в Хага“, законопроектът ефективно позволява на САЩ да направи точно това: той упълномощава президента да използва военна сила, за да освободи американски служители, военнослужещи или съюзници, които са били арестувани от МНС. Този закон все още е в сила.

През последните години имаше основание да се смята, че законът може да бъде подложен на изпитание, след разследванията на действията на американските войски в Афганистан.

МНС не реагира добре на критиките. Когато дузина сенатори от САЩ написаха писмо до институцията през април 2024 г., критикувайки я за заплахите да арестува израелския премиер Бенямин Нетаняху и заплашвайки в отговор да съкратят финансирането ѝ, прокурорът от МНС реагира, намеквайки, че те вече може да са виновни за нарушение на член 70 от Римския статут и следователно тези сенатори подлежат на арест. Това бе изумителна прекомерна реакция, която само подсили американските притеснения относно прекалено широкото тълкуване на правомощията на МНС.

Европа обаче отговори по еднакво объркващ начин с гореспоменатата силна защита на трибунала. МНС не е Европейският съд по правата на човека — институция с редица недостатъци, но все пак европейски съд. Не е и Съдът на Европейския съюз, който се занимава с тълкуването на правото на ЕС. МНС е напълно отделен субект, опит за създаване на глобален съд, който може да арестува и лишава от свобода отделни лица, независимо дали са национални лидери, войници или други „престъпници“.

С други думи, Европа не печели нищо от защитата на МНС; ако не друго, Европа е застрашена от него. Всъщност МНС не е кой знае колко глобален съд: мнозинството от членовете му идват от самата Европа (44 държави), следвани от 30 от Африка, 28 от Северна и Южна Америка и 19 от Азия. Тези привидно високи цифри замазват големи празнини на картата, включително практически целия Близък изток.

Самият съд съществува, за да налага това, което през 90-те години изглеждаше като перманентно състояние: либералния международен ред. Но както събитията показаха, този ред бе нестабилен и днес, няколко десетилетия по-късно, е в пълен колапс. Неговите органи обаче, включително МНС, все още съществуват и имат „власт“, докато националните правителства им я позволяват.

Само една трета от действащите съдии са от европейски страни, което означава, че те ефективно позволяват на граждани с либерални възгледи от други държави да имат правото да арестуват техните собствени лидери и дори самите тях. Заплахите на МНС към американските сенатори ясно показаха, че съдът сериозно надценява собствените си правомощия, заплашвайки с арест заради едно обикновено писмо избрани представители на страна, която дори не признава МНС.

Защо тогава някой европейски консерватор би искал МНС да има каквато и да е власт? Може би защото популистката десница е твърде нова в европейското политическо пространство — разграждането на статукво на близо 80 години отнема време. Но демонтирането на МНС трябва да бъде на върха на техния списък със задачи. Това е последният коз за представителите на статуквото, които се опитват да удържат нарастващата популистка десница. Ако юридическата война (lawfare) на национално ниво не проработи, те могат да се върнат към наднационален орган, който не носи отговорност пред никого.

Освен пред своите донори — държавите членки, които са подписали Римския статут. Изцяло европейски проблем е фактът, че африканските държави няма да се затичат да попълват празнината, ако европейските държави започнат да го напускат.

Ето защо консерваторите и антисистемните фигури в Европа трябва да превърнат оттеглянето от МНС в свой основен приоритет. Тези, които са на власт, като например в Италия или Словакия, трябва да го направят. A тези, които са в опозиция, трябва да обещаят да го направят след идването си на власт. Това би направило тях и движенията им по-сигурни и би помогнало да се сложи край на един от анахронизмите на либералния международен ред.

Автор: Антъни Дж. Константини

Източник: “Brussels Signal”