Защо умря рокендролът, защо умира Холивуд?

Три на пръв поглед несвързани събития. Огромен концерт на одъртелите "Оейзис" на Острова след като бяха в пенсия от почти две десетилетия. В Загреб националистическата и католическа музикална група "Томпсън" събира рекордни 400 хиляди души. В Холивуд, където от 20 години не са произвели запомнящ се филм, обявиха, че правят поредната адаптация, т.е. претопляне на стара манджа - "Джеймс Бонд".

Помните ли слогана "Рокендролът няма да умре"? Е, рокендролът си умря, нищо че чат-пат го измъкват мъртвеца от ковчега, за да го експлоатират за последно - под формата на концерти на рокаджии в преклонна възраст. Метълът, който беше масов феномен, също умря. Холивуд е на предсмъртния си одър - и единствено претоплянето на стари манджи още го държи на изкуствено дишане.

Защо се случи така? Защо умря рокендролът, защо умира Холивуд? Сега с тия технологии и с неограничения достъп на милиони младежи от целия свят до всичката информация, би трябвало да се раждат най-великите китаристи, рок-вокали, текстописци - и най-големите режисьори.

Великата музика и кино не се правят на Ексел спредшийт и не са като "корпоративен проект". Не е като да развиеш нова виртуална апликация с индийските айтита. За голямата музика и кино се иска голямо вдъхновение, нещо много по-голямо и могъщо от парите и славата. Иска се СТРЕМЕЖ КЪМ ТРАНСЦЕДЕНТНОТО и вяра и копнеж в бъдещето. Умиращата и залязваща либерална цивилизация, която роди рока и Холивуд, вече не може да предложи тия неща - и заради това с нея умира и нейната музика и кино.

Целият апел и чар на рокмузиката и на метъла беше техния дух и послание. Най-добре обобщено в "Nothing else matters" на Металика - "да не те е грижа какво говорят", "да не те е грижа какво правят", "нищо друго няма значение". Целият етос на рокендрола и метъла беше обвързан с тоя дух на либералната епоха - "освобождението на индвида" от закостенелите окови на обществото, индивидуалната свобода и цъфтеж. Тогава действително хората масово вярваха в тая илюзия и затова посланията на рока и метъла бяха толкова въздействащи.

Тия идеи корабокрушираха и фалираха, с тях умря и духът на рока и метъла. Това е като някой някогашен "Дон Жуан", който е покорявал безброй женски сърца със сладките си думи и чар, но сега е един повяхнал и сбръчкан старец, който пак се опитва да флиртува, но тоя път звучи не изкушаващо, а жалко и отблъскващо - сладките думи са същите, но го няма вече духът зад тях, няма я вярата в бъдещето.

Като финал ще кажа, че си спомням как се влюбих във футбола от пръв поглед още на 6 годишна възраст. Няма да забравя емоцията как целия стадион избухва, как хиляди хора, които не се познават, се превръщат в едно цяло, как всеки по-малко си жертва егото и индивидуалността за нещо много по-голямо и изглеждащо 'свято". Спомням си каква силна емоция беше, несравнима с нищ друго, и как в нея нямаше нищо материално и телесно - нито се ядеше, нито се пиеше, нито пари ти даваха, нито някой те галеше - но душата ти пееше и танцуваше.

Това беше трансцедентното. От тогава бях просто обречен до края на живота си органически да не понасям либералния етос с неговия индивидуализъм и автономизъм, с опита му да разруши трансцедентното и святото и да постави "индивида" на пиедестал.

Но в природата винаги всичко се връща към естественото си състояние. Тя не търпи прекалено дълго противоестествени аберации. Затова от под тленните останки на рока, метъла и Холивуд ще се роди отново нещо трансцедентно и истинско.

Душите на хората са жадни и гладни за нещо вдъхновяващо о свято, отвъд отдавна изпразнените мантри на консуматорския либерализъм, "освбождаващ" индивида от най-хубавите неща в тоя свят - вярата му, семейството му, традициите му, принадлежността му и общността му. Неслучайно почти половин милион гледаха и се радваха на концерт, на който в небесата с дронове изрисуваха образа на Дева Мария.