А колко ще струва "душата на народа"?

Текст на историка и дългогодишен преподавател във II АЕГ (София) Александър Кертин специално за lentata.com

Александър Кертин

                                                                     Патриот е — душа дава
                                                                    за наука, за свобода;  
                                                                     но не свойта душа, братя, 
                                                                     а душата на народа!

                                                                                                                                  
                                           
Казват ни, че цените след приемането на еврото щели да си останат същите. Но това се отнася за т.нар. „потребителски кошници“. А какво ще стане с историята ни, въплътена в „душата на народа“? Какво се случва с нас в момента?

Както твърдят всички големи историци, настоящето може да бъде разбрано само в светлината на миналото. Казано с думите на Едуард Халет Кар: „Предназначението на историка не е нито да обича миналото, нито да се освобождава от миналото, а да го изучава и схваща като ключ за разбиране на настоящето“.  
Такъв опит, в максимално кратка форма, ще направим сега.

В новата ни история има две емблематични личности – Васил Левски и Стефан Стамболов. Знаем от преподаваната в училища и университети история, че Стамболов е бил избран за заместник на Левски. Но дали го е заместил или изместил – това е същността на поставения вече въпрос.
Биографите на Апостола казват, че получил своя псевдоним за спортно-физическите си качества – веднъж скочил като „лъв нубийский“. Но когато апостолът пише със собствената си ръка името „Лъвский“, той заявява своето съдбовно решение, споделено в известното писмо до Филип Тотю с думите: „Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Там нека съди народът, а не да давам глас за себе си“. 
 
Символичният израз на „отечеството“ е образът на лъва в герба на българските царе. Лъвът, както и орела, са най-често срещаните политически символи в историята на класическия Запад. В една научна студия това може да се покаже поне в десетки страници. Тук ще посочим само безспорните преки връзки, които са установени между образа на лъва и българското политическо съзнание. 

За „българско съзнание“ до средата на XVII в. не може да се говори - българите са „потопена общност“, по думите на Антъни Смит. Ако може с две-три думи да се „преведе“ тази метафора, това ще рече: загуба на историческите спомени и масова неграмотност – дълбока акултурация. В Сливен, свидетелства Иван Селимински, само един човек можел да пише на кирилица. 
И тогава, в съзнанието на отделни хора, постепенно изплува споменът за българското „царство“. През 1829 г. се появява емблематичната за нашето национално възраждане книга на Юрий Венелин „Древние и нынешние болгаре“. В спомените си Иван Селимински пише, че тя направила „голям шум в България“, а малко по-късно „между народа“ започнала да се разпространява „литографирана картина, която представяше последния защитник на отечеството ни и народа ни (подч. от мен – А. К.), Иван Шишман, и лъвът, като народен герб… Всички желаеха да имат тази картина в иконостаса, за да си припомнят за историята на своите прадеди и, като чете българинът титлата на своите царе, да почувствува от какво произхождение е…“ 
„Библиотека „Д-р Иван Селимински“, С., 1904, кн. II, с. 45.

По това време всяка претенция за политически суверенитет /или автономия/ се обосновава с „историческото право“. Историческият спомен за православното царство е основният, ако не и единственият символен капитал на „потопените общности“. 
В този историко-правен дух „бащата“ на българския национализъм Георги Раковски използва в статията си „Държавно устройство на средновековна България“ термина „герб“ като го свързва с „народа“:
„Народний же знамен /герб, хоръгва, байрак, пряпорец/ бил е лъв разярен с златоеванчан венец слави“. А в позив за въстание от 1862 г. -годината, в която Левски влиза в Първата българска легия, Раковски подканя всеки българин да запише дълбоко в сърцето си думите „свобода или смърт“  и да върви в бойното поле под знамето на „непобедимия български лев, а Божа всесилна десница нам ще помогне“
В този контекст на българската революционна мисъл се изявява по-отчетливо съдържанието на онези думи в „Наредата“, които поколения ученици са чели в учебниците: „На същото това място, където са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята свята кръв откупили /подч. от мен – А.К./…да се подигни храм на истината и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности.“ 

Ще подчертая тези думи, като ги изнеса извън „Наредата“ и ги поставя в контекста на културата – думата „откупили“ е централното християнско понятие: Исус-Спасител е „откупил“ човешкия род със своята „свята кръв“. Ясно е, че думата „кръв“ тук няма етнически, родово-племенен смисъл, тя сигнализира за културно-историческата самоидентификация на „Дякона Васил Левски“, както е озаглавил първоначално елегията си Ботев; и за съзнанието му за „историческото право“ на българския народ. Те са първото политическо верую, което е усвоил Апостолът - както в  хронологически, така и идеологически план. А идеята на Мацини за бъдещата „свята и чиста република“ идва след тях, надгражда се върху тях. В писмо до Данаил Попов Левски поръчва печата на ВРО да бъде „големшък колкото бешлик; в средата лъвче с корона; из устата му „Смърт или република“.
Казано обобщено, „републиката“ на Левски е противоположното не само на абсолютната, но и на конституционната монархия, на всяка олигархия въобще. В диахронен план – и на олигархично-плутократичния режим, наложен ни през последните две десетилетия от западните хегемонисти.

„Заместникът“ на Левски – Стефан Стамболов влиза в Народното събрание без да да е навършил 30 г. – такъв е възрастовият ценз за „народен представител.“  

И каква е неговата дейност в Парламента? На 8 юни/27 май 1880 г. се обсъжда въпросът за българската парична единица, как да се нарича тя. Най-добре е тук да използваме краткото, но много ясно резюме, което прави Иречек в своя „Дневник“:
„От 10 ч. 10 м. се почнаха разискванията върху Начовичовия проект за монетите. Тодоров докладва от трибуната. Бърже се прие – латинската конвенция. Стамболов за франк, сантим. Много се говори по филология.; други бяха за народните изрази. Михайловски предлага жълтицата. Йосиф Ковачев иска златна монета…Много се говори за алегоричните емблеми…“ 
  К. Иречек – „Български дневник 1879-1884 г.“, т. 1, С.1930 г.
  
Стефан Стамболов предлага българската парична единица да се нарича „франк“! Франкът е френската парична единица, чиято стойност е утвърдена през 1803 г., също и десетичният принцип  /1 франк = 10 десима = 100 сантима/. През 1865 г. е създаден Латинския валутен съюз, най-големият паричен съюз в Европа, него има предвид Иречек под „латинската конвенция“.
  Този почти неизвестен факт от финансово естество придобива своето политическо значение от следващите действия на Стамболов. В Народното събрание той е най-активен при касирането на някои депутати. Най-напред на мушката му е Димитър Греков. – не бил български поданик. „България не му е майка“, демагогски се произнася Стамболов за човека, който ще му потрябва по-късно, когато се търси княз. „Единственият юрист и оратор е изгонен от камарата“ – с горчивина коментира Иречек. 
    После идва реда на Евлоги Георгиев – той пък бил руски поданик. Подал заявление за промяна на поданството, но решението още не било излязло и така, формално Стамболов се оказва „законосъобразен“ – „руският поданик“ също е изхвърлен от Народното събрание. 
  Русия създава българската държава с война, за която най-настоятелно е агитирал именно Стамболов. Като редактор на Ботевия вестник „Нова България“, той пише, цитирайки Бисмарк, че „великите въпроси се решават не с препирни и вишегласие по конференциите, но с огън и желязо“. И задава реторичния въпрос: „Тогава, защо Россия не тури час по скоро в действия „оганя и желязото“, а дава време да са подготвят и усилят нашите врагове?“
   А когато император Александър II обявява манифеста за войната, той използва библейска метафорика, за да подтикне българите към въстание: 

„Русия идва нам на помощ, тя ни подава своята силна ръка, за да ни извади от ямата, в която досега сме стояле. При нейния гръмогласен зов цял български народ е длъжен да възстане и да възкръсне от своето робство като Лазар от гроба, при гласа на своя Спасител“. Статията му завършва с призива :“Братя, да се съберем всинца под знамената на орела и лева, и, с вяра в нашата свобода и нашето добро бъдеще, да се впуснем в кървавия бой! Напред!“

  Самият той обаче не следва своя призив - тръгва не „напред“, а назад, в тила. По време на решителните битки на Шипка е помощник на един евреин - интендант на руската армия. „Същата година, през лятото, срещнах Стамболов в Търново – пише Добри Ганчев. - Бе се настанил при някой евреин, интендант на армията, да му купува добитък.  Мнозина приятели и познайници му завиждаха за голямата заплата, коряха го, виняха го, че бил отишел да служи на евреите, наместо да влезе в редовете на опълчението. Нали уж бил „народен“, „комита“?“
  По-нататък следват събития, които и досега се интерпретират по два коренно различни начина, при русофобите съпроводени със стигматизиращи противника думи, при минимална и или никаква строгост на понятията. Но няма как да бъде интерпретиран чл. 38 от Търновската конституция – това е прецизно формулиран конституционен текст, който не подлежи на тълкуване, тъй като понятията „вероизповедание“ и „православие“ имат много ясно, исторически утвърдено съдържание. Ето каква е неговата конкретика. 

Член 38 на Търновската конституция постановява /в тогавашния правопис/: „Българский Князь и потомството му не могътъ да исповедватъ никоя друга вера, освенъ Православната. Само първий избранъ Българский Князь ако принадлежи къмъ друга вера, може да си остане въ нея.“
  Но през 1893 г. IV-то Велико народно събрание, под диктовката на Стамболов приспособява чл. 38 на Конституцията, така че да стане възможно налагането на католическа династия в България: „Българският Княз не може да изповядва никаква друга вяра осен православната. Само Князът, който по избор е стъпил на българския престол, ако принадлежи към някое друго християнски изповедание, както той, така и първият престолонаследник, може да останат в него.“
   Практически Стамболов нарушава духа на Търновската конституция като довежда на българския престол католика Фердинанд Кобургготски и прави каквото може династията да бъде продължена като католическа. 
  
Няма да гадаем дали българската църква би станала по-нататък униатска. Казаното дотук е достатъчно, за да заключим, че за Стамболов историческата културна идентичност няма никакво значение, а изведнъж придобиват значение парите, богатството, които в стихотворна форма е заявявал, че не ги ще. 
  „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…“, но скоро след освобождението Стамблолов си купува два чифлика, с пари които, казват, бил спечелил като адвокат! Не е учил право дори  месеци, колкото е стоял в Одеската духовна семинария. Въпреки това, държавникът  Стефан  Стамболов „адвокатствува“ и, съвсем разбираемо, печели делото. А за далаверите с отчуждени имоти няма да говорим, за да не отежняваме изложението.

  „Ний искаме свобода, народни правдини“ – „пее“ Стамболов в „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“; но когато взема властта, забравя да пита народа какво е неговото разбиране за „правдините“. Но го употребява демагогски, когато му е нужно, срещу когото поиска. Срещу митрополит Климент, например, който в прочутата си катедрална реч от 14 февруари 1893 г. заявява: „Трябва да знаем, че всеки, който посяга у нас на Православието, той посяга на самото съществование на народът. Който и да е той, макар и с най-високо положение, макар и да се казва, та и да го считат хората за най-голям доброжелател народен, за най-голям патриотин, но посяга ли на народната вяра — Православието… — той не е и не може да бъде приятел на народът, защото с посегателствата си на вярата той подкопава единствената най-яка и незиблема основа на съществованието и преуспяванието му.“
  Твърдата позиция на митрополит Климент в защита на историческата културно-религиозна идентичност на българите силно дразни „народника“ Стамболов и той устройва съдебна разправа с него. С помощта на „народа“! В телеграма до търновските местни власти от неговата партия той пише: 
„София, 15 февр. 1893. № 1347. Окръжному управи¬телю, Търново – Народа, който е изгонил Климента, требва телеграфически да поиска от Екзарха и правителството да се даде Климент под съд и накаже за развратния му и бунтовнически живот и да заявят, че той е развратник и размирник, че не могат да го търпят за свой пастир и не го искат да живee в епархията им, като поискат да се назначат нови избори за нов митрополит. Ини¬циаторите трябва да уведомят и другите градове от търновската епархия да подадат до Екзарха и правителството същите заявления. М-р Стамболов“ .

„Процесът срещу митрополит Климент. Печални страници от печална действителност“, в: „Съдебно право“, С., 2016, http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2016/6/15/

Така Стамболов прогонва от православния храм народния трибун митрополит Климент, както е прогонил преди това от Народното събрание „руския поданик“ Е. Георгиев. 
   
Неуспешният опит за преврат на офицерите с твърда православно-славянска самоидентификация, заклеймявани по-нататък с пропагандното всевдопонятие „русофили“, дава възможност за налагане диктатуратата на забогатяващите по всякакви  начини „проевропейски“ политици. Сред тях Стамболов е най-яркото въплъщение на нихилизма, който има малко общо с философския нихилизъм в Европа и Русия, а е преди всичко продукт на продължителната и  дълбока акултурация в условията на османско-фанариотско господство. Същественото при тези политици е, че териториализират и меркантилизират  „националния интерес“ и го откъсват от неговите културно-ценностни основи. 
   Следвайки духа и „заветите“ на Стамболов, неговите политически наследници водят България към най-трагичните събития в националния ни живот. Най-катастрофалното от тези събития е войната на България против Русия в съюз не само с Германия и Австро-Унгария, а и с петвековния ни ислямски поробител – Османската империя. Защото това не е само военна катастрофа – и други нации са преживявали такива – но и морално-политическа. Даже и от английска гледна точка е такава. 
В книгата си „Как се правеше мирът 1919 г.“ /Peacemaкing 1919./ английският дипломат Харолд Никълсън пише: „Що се отнася до българите, тях аз ги презирах. Техните традиции, тяхната история, техните действителни задължения би трябвало да ги обвържат с каузата на Русия и Антантата. Те се държаха вероломно през 1913 г. и в Първата световна война повториха този акт на вероломство. Вдъхновени от най-материални мотиви за придобивки, те се присъединиха към Германия и по този начин удължиха войната с цели две години.“
https://archive.org/details/dli.ernet.507137/page/34/mode/2up

На 13 септември пред българското Народно събрание ще се изправят един срещу друг  духът на Апостола на свободата и духът на Стефан Стамболов. Няма да е лесно, но поне да е ясно какъв е проблемът. Да не допуснем да бъде той сплескан във финансови сметки, правени без кръчмаря от профанираните умове на икономисти,  политолози, социолози, сбъркани социалисти и пр.