Да четеш Г.Г. е като да слушаш как Ивай Ломирчев пее от сцената "Когато па... Когато па..."

Вчера медиите с апломб съобщиха за поредната международна награда на Георги Господинов. Този отдавна е ударил по брой награди санкциите на Кая. Два часа по-късно името му цъфна в подписка на правилните интелектуалци - Карабашлиев - директорът на фирмата за изборни машини, Амелия, деканката на Славянски филологии в СУ, която ще забранява руската литература там, там и навсякъде по света, докато самоотвержено бори Путин, един копирайтър с фамилия, която звучи като Пумпалов и още няколко подобни. Все момичета и момчета близки, много близки, до властта на Сглобката. "Сглобка", пфу! Махленският език на Лена. Властта, която на практика никога не слиза от власт. Властта на ППДБ. Та, се замислих.

В едни други времена по едни други земи с едни различни мъже. Когато в началото на шейсетте започва явлението Бийтълмания, четиримата от Ливърпул естествено първи пробиват на необятния американски пазар. Оттам потичат световната слава и, разбира се, милионите. Не от затворената провинциална, вече, Великобритания. Интересът към бийтълсите е толкова голям, че всичко, което наподобява на тях, се купува като топъл хляб. Към Обетованата земя потеглят още и още дългокоси английски момчета - Стоунс, Ху, Зомбис, Кинкс, Дейв Кларк Файв, кой ли не... Когато Мик Джагър въвеждаше Бийтълс в Залата на славата, се пошегува, че хич не били лесни тия времена из Ню Йорк. Когато случайни минувачи го срещали по улиците /още е било възможно да се разхождаш сравнително спокойно/, го спирали: “What are you, a Beatle? Or a girl? /Ти какво си, Бийтълс? Или маце?”

Да, така или иначе, десетилетия по-късно всички - кой през зъби, кой спокойно усмихнат - признават, че Бийтълс отварят Огромната залостена порта за всички тях. Вълната се нарича "Британската инвазия". Десет години по-късно, в ерата на Ню Уейв и Пънк следва Втората Британска инвазия - Полис, Форинър, Клаш, Уам и така нататък, но е друга тема.

Както казах по-горе, поредната награда за Господиновия "Градинарят и смъртта", ме наведе на някои порочни размисли. В книгата Гошо разказва за покойния си баща, който обичал да градинарства, а след смъртта се слял с любимата градина. Хм, обаче това е просташка, селяндурска кражба от потресаващата магическа ралност на Г. Г. Маркес в една сцена от "Сто години самота". 

Там семейството на патриарха на рода им Хосе Аркадио Буендия взема решение да го остави завинаги привързан към кестена, защото: "Първият от рода е вързан за дърво, а последният е изяждан от мравките..." 

Друга стилистика, а?

Въпросът е - защо след целия си планетарен триумф Гошко, волно или неволно, не отвори вратите на света за поне още двама-трима българи. И да, ще го кажа в пряк текст, пък нека ми подхвърлят, че някои завиждаме или дори повръщаме от злоба. Защото шведите, англичаните, германците и останалите на Запад знаят много добре, че Гошко си е чисто техен продукт. Текстовете му имат литературна стойност, точно колкото декларацията, съчинена от някоя секретарка в Брюксел и дадена за подпис на Урсула. 

Нека се кълнат в достолепния словослагател новопроизведените поетески. Онези са наясно, че е банален плагиат /не се притеснявам да го напиша в прав текст/ - на сцени, философия, персонажи. Лош плагиат, но педантичен плагиат. Ами техен продукт си е. В началото на деветдесетте розовобузото ямболско селянче наследява на директорския пост в американската фондация "Отворено общество" комунистическата поетеса и приближена до Политбюро преди това Блага Димитрова. 

Георги е едва на двайсет и три-четири. Точно възрастта на онези англичанчета със смешните прически, които от река Мърси в Ливърпул тръгват по вълните на електрическите си китари да завладяват Америка. А не Америка да ги назначава в лондонски офис по рокендрол. Но в едно той може да се сравнява с британците. За българските мащаби печели колосални суми, недостижими за никого другиго в литературната сфера. Само че, "печели" пари от... Държавата. А Стоунс, например, бягат от Острова. Защото тяхната държава не им дава, взема им. Деветдесет процента от приходите в някои случаи. 

Няма значение, днес Гошко е назначен да разказва колко страшно, колко жестоко е било там в ТКЗС-то, някъде край Тунджа, когато татко беше началник и мъкнеше безплатни карпузи и рИкийка в петдесет литрови дамаджани със зилове. А мама бе - председател на ОбНС /ЗКПЧ-то на града/. Такава е декларацията, която трябва да се напише, в случая от София. А писателят е старателен, особено старателен. Изрови гроба /Дървото/ на сеньор Буендия, извади патриарха и метна вътре баща си-началникът, барабар с цялото му ТКЗС. Няма да си играем, я. "Петилетният план за две години!", кънти в Гошковите уши все още. 

Oh when the saints, Oh the saints, Oh when the saints go marcing in... Да четеш Г.Г. е като да слушаш как Ивай Ломирчев пее от сцената "Когато па... Когато па..."